П. Удхаус - Джим Тайфуна

Неста Пет се вряза в групичка, пред която в този момент мършава жена най-изчерпателно разясняваше принципите на наказателното право, и дръпна встрани висок русокос младеж с глуповата физиономия. От няколко минути младият мъж седеше прав като свещ, с длани на коленете. Толкова напомняше на последния от редицата в представление на менестрели, че не би изненадал никого, ако започне да пее или да задава гатанки.

Ан проследи погледа на баща си:

— За онзи човек ли питаш, който разговаря с леля Неста? Ето, че се приближават към Уили Партридж.

— Да, за него. Кой е той?

— И още питаш, след като ти ни го представи. Това е лорд Уизбийч, който представи на чичо Пит препоръчително писмо от теб. Доколкото разбрах, запознали сте се в Канада.

— Сега си спомних. Запознахме се в Британска Колумбия, когато една нощ лагерувахме заедно. Не го бях виждал преди, не го срещнах никога повече. Каза, че му трябвало препоръчително писмо до стария Пит, затова надрасках с молив един-два реда на гърба на някакъв плик. Никога не съм виждал толкова добър покерджия. Направо ме ошушка.

Изглежда като герой от комична оперета, но всъщност умът му е като бръснач.

Ан изгледа баща си и замислено промълви:

— Странно е, че точно ти откриваш скрити добродетели у лорда, татко. Опитвах се да си съставя мнение за него. Предложи ми да се омъжа за него.

— Нима? Навярно мнозина от тук присъстващите младежи искат същото, скъпа. — Господин Честър с интерес огледа дъщеря си, която неусетно бе пораснала и се бе превърнала в красавица, макар за него още да беше дългокрако момиченце с къса поличка. — Сигурно непрекъснато им отказваш.

— Вярно е. Имам нещо като работно време — всеки делничен ден от десет до шестнайсет, с един час прекъсване за обедна почивка. Кандидатите се допускат само след представяне на визитна картичка.

— Харесва ли ти лорд Уизбийч?

— Честно да ти кажа, не съм сигурна. Много е симпатичен и което е по-важно, някак е по-различен. Повечето от познатите ми мъже като че са излезли от една и съща матрица. Лордът и един друг човек са единствените, които не си приличат като близнаци с останалите.

— Кой е този друг човек?

— Един почти непознат, с когото пътувах на „Атлантик“.

Хамънд Честър погледна часовника си и заяви:

— Сама прецени, Ан. Като си помисля, че си моя дъщеря, имам едно-едничко утешение… не, не се изразих правилно. Утешително е да знам, че не бива да се тревожа за теб. Не се налага да ти давам бащински съвети. Притежаваш три пъти повече здрав разум от мен, пък и не си от момичетата, дето на драго сърце приемат съвети. От ей такова хлапе знаеш какво искаш от живота… Слушай, ако ще ме изпращаш, най-добре да тръгваме. Къде е колата?

— Пред входа. Няма ли да се сбогуваш с леля Неста?

— Какво? Нима искаш да си пробивам път през глутницата койоти, които я заобикалят? — възкликна смелият ловец, а изражението му подсказваше, че е притеснен от нерадостната перспектива. — Побеснелите поети ще ме разкъсат на парчета. Освен това е глупаво да се сбогувам толкова тържествено, след като ще отсъствам за кратко време. Този път отивам съвсем наблизо, в Колумбия.

— Тъкмо ще се връщаш всяка седмица, за да прекарваш с нас двата почивни дни — иронично подхвърли младата жена.

Спря на прага, обърна се, погледна за миг към русокосия лорд Уизбийч, който оживено разговаряше с леля й и с Уили Партридж, сетне последва баща си. Мълчаливо седна зад волана на автомобила, тъй като беше погълната от мислите си. По природа бе независима и почти никога не търсеше морална подкрепа, но в момента й се искаше баща й да е по-грижовен. Тогава щеше да го помоли да й помогне за разрешаването на проблем, който не й даваше покой вече три седмици, откакто лорд Уизбийч й предложи да се омъжи за него, а тя обеща да му даде отговор след завръщането си от Англия. Ето, че от няколко дни беше в Ню Йорк, но още не бе взела решение. Изпитваше раздразнение към себе си, защото харесваше хората, които мислят и действат решително, и сама се придържаше към това правило. Обичаше баща си и не се съмняваше, че той й отвръща със същото, ала двамата отдавна се бяха отчуждили. Знаеше, че не може да очаква съвет от него.

Придружи го на борда на парахода, повъртя се около него като загрижена майка, а след като се сбогуваха, слезе на брега, качи се в колата и бавно потегли по обратния път. За пръв път в живота си се чувстваше неуверена. Преди да замине за Англия бе решила да се омъжи за лорда и не му беше отговорила незабавно само защото искаше на спокойствие да обмисли положението. До завръщането й в Ню Йорк не я терзаеха никакви съмнения. Сетне поради незнайна причина идеята да се омъжи за лорд Уизбийч започна да й се струва отблъскваща. А сега се колебаеше дали да се подчини на инстинкта си, или да избере брака.