П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Какво съвпадение — също и аз! — възкликна Джими. — Не виждам смисъл да се натряскваш и да ставаш за смях.

Това откровение накара боксьора да се замисли. Думите на непознатия прогониха съмнението, което витаеше в дълбините на съзнанието му. До този момент го терзаеше смътното подозрение, че човекът пред него е Джими Крокър, който, Бог знае защо, играе ролята на някой си Бейлис. Ала сега бе убеден, че онзи казва истината. Джими никога не би се отказал от алкохола. Успокои се, че не е станал жертва на лоша шега, и поведе приятен разговор с новия си приятел.

Десет дни след завръщането си в Америка госпожа Пет покани гости в дома си на Ривърсайд Драйв. Всъщност това по-скоро бе официален прием, който нямаше за цел само да уведоми висшето нюйоркско общество, че една от най-видните му представителки отново се е заела със задълженията си. С блестящото светско празненство домакинята възнамеряваше да впечатли най-вече Хамънд Честър, бащата на Ан, който бе решил да прекара няколко дни в метрополиса, преди да се отправи на поредното си пътешествие в Южна Африка. По своему той беше много привързан към дъщеря си, макар дълбоко в сърцето си да се смяташе за ощетен, задето вместо момче му се е родило момиче. Ето защо, докато пътуваше от някоя пълна с диви животни пустош към друга, използваше всяка възможност да се отбие в Ню Йорк.

В големия салон, от чиито прозорци се разкриваше изглед към река Хъдзън, се бяха събрали странни личности, към които домакинята проявяваше предпочитание. Госпожа Пет се гордееше с бохемския дух на празненствата си и през последните две години се бе превърнала в дракон в човешки облик, като измъкваше гениите от скривалищата им и ги представяше на обществото. В салона се бяха разположили шестимата квартиранти-гении, чието присъствие в дома му вбесяваше господин Пет. В добавка домакинята беше подбрала толкова много творци от същата порода, които се срещаха около Уошингтон Скуеър, че помещението кънтеше от дрезгавите гласове на художници-футуристи, езотерични будисти, поети, декоратори и сценографи, разхождащи се сред по-обикновените членове на обществото, дошли да се запознаят със схващанията им. Мъже, които бяха приели нови религии, пиеха чай с жени с нови шапки. Проповедници на свободната любов разясняваха своето верую на хора, които дълги години несъзнателно му се бяха подчинявали.

Присъстващите се надвикваха и неусетно обогатяваха познанията си.

Хамънд Честър бе застанал до вратата с дъщеря си Ан и оглеждаше гостите с добродушното презрение, което изпитва голямото куче към глутница джафкащи палета. Беше едър мъж с постоянен слънчев загар. Двамата с Ан доста си приличаха. Приликата помежду им щеше да бъде поразителна, ако преди няколко години лицето му почти не беше отнесено от ноктите на разярен ягуар, с когото се бе спречкал в перуанската джунгла.

— Харесва ли ти този цирк? — обърна се той към дъщеря си.

— Не ми прави впечатление.

— От една страна, съжалявам, че се разделям толкова скоро с теб, но от друга, съм щастлив, задето потеглям довечера. Кои са тези хора?

Ан се огледа и заобяснява:

— Онзи там, дето разговаря с Лора Дилейн Портър, писателка-феминистка, е Ърнест Уиздън, прочутият драматург. Жената с късо подстриганата коса е Клара… забравих името й, но знам, че е скулпторка. До нея…

Господин Честър едва потисна прозявката си и прекъсна поменика, като попита:

— Къде е старият Пит? Не присъства ли на тези забавления?

Младата жена се засмя:

— Бедничкият чичо Питър! Ако случайно се прибере от работа преди тълпата да се е разотишла, той се промъква в стаята си и остава там, докато се убеди, че е в безопасност. Последния път, когато го принудих да присъства на подобно събиране, някаква дама буквално го изтормози — спипа го натясно и поне час му говори за морала на финансистите, като от изказването й личеше, че смята милионерите за измета на обществото.

— Даа-а, не е от хората, които могат да се защитят от нападките — замислено отбеляза Хамънд Честър, огледа се и попита: — Кой е онзи човек? Струва ми се, че съм го виждал някъде.

Сякаш силни водовъртежи раздвижваха множеството. Когато възникваше опасност масата от хора да се втвърди, нещо винаги я разбъркваше като с гигантска лъжица. Странното явление се дължеше на неуморните усилия на Неста Пет, която смяташе за задължение на добрата домакиня да кара гостите да общуват помежду си. От мига, в който поканените започнеха да пристигат, докато си тръгнеха, тя непрестанно се движеше напред-назад досущ като ястреб, нахвърляш, се изневиделица върху пиленца. В резултат на решителните й действия гостите непрекъснато се прегрупираха, подобно на миниатюрните фигурки по витрините на Бродуей, които се въртят върху метален диск, а при сблъсък с друга фигурка се разпръсват и се подреждат по различен начин. Тази особеност, характерна за приемите на госпожа Пет, подпомагаше гореспоменатото обогатяване на познанията, тъй като докато присъстваш на обсъждане на искреността на Оскар Уайлд, току-виж „лекторът“ се е сменил и си въвлечен в спор относно скритото послание на руския балет.