П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Непременно ще го сторя, защото преди да ме разобличат и откарат в затвора, ще имам щастието да бъда близо до вас. Ще живеем в един дом, всеки ден ще разговаряме… — Гласът му пресекна от вълнение.

Ан извърна глава и заговори на въображаем събеседник:

— За нищо на света не пропускай излиянията му, скъпа. Толкова е красноречив! В родното му градче го наричаха Алджърнън Оратора.

Джими я изгледа накриво. Подигравателният й тон го жегна, не одобряваше подобно лекомислие.

— Някой ден търпението ми ще се изчерпи и тогава…

— Нали не чухте онова, което току-що споделих с моята приятелка? — притеснено попита Ан. — Бях съвсем искрена. Приятно ми е да ви слушам. Говорите толкова прочувствено!

Джими възприе шеговития й тон:

— Защо сте толкова безсърдечна? Тъкмо загрявах. След минута щяхте да чуете нещо заслужаващо вниманието ви. Ала сега сякаш ме попарихте с вряла вода. Хайде отново да поговорим с каква работа да се заема.

— Мислили ли сте каква професия най-много ще ви допадне?

— Иска ми се да си седя в кабинета, да подписвам чекове и да казвам на секретаря, че когато дойде господин Рокфелер, ще му отделя само пет минути. Но за тази цел ще ми трябва чекова книжка, а не притежавам такава. Е, все ще измисля с какво да се занимавам. А сега ми разкажете нещо за себе си. Нека поне за малко да забравим бъдещето на моя милост.

След час Джими се раздели с Ан и тръгна по Бродуей. Вървеше, без да се оглежда, толкова беше погълнат от мислите си. Не можеше да повярва, че семейство Пет са прекосили океана само за да го убедят да се върне в родината. А най-неприятното беше, че след като съвсем доброволно се бе озовал в Ню Йорк, пътят му към блестящото бъдеще беше затворен от нещо, което бе сторил преди пет години (фактът, че не можеше да си го спомни, буквално го влудяваше) и което бе накарало Ан да го намрази за цял живот. Замечта се, като си спомни красивото й личице, не усещаше, че се блъска в минувачите, движеше се като насън. Седмият пешеходец, в когото се препъна, го изтръгна от транса, изричайки името, от което обстоятелствата го бяха принудили да се отрече:

— Джими Крокър!

Изненадата върна нашия герой към жестоката действителност — всъщност той изпита не само учудване, но и раздразнение. Абсурдно бе да пребивава инкогнито в град, в който не беше стъпвал от пет години, и да бъде разпознат едва ли не от първия срещнат. Намръщено изгледа натрапника. Видя пред себе си набит и широкоплещест младеж с грозновато лице, който радушно се усмихваше, а изражението му подсказваше, че изпитва уважение към нашия герой. Джими не беше добър физиономист, но дори човек със слаба памет веднага би познал натрапника, който, както се казва в рекламите, притежаваше индивидуален облик. Зърнеше ли го веднъж, човек никога нямаше да забрави счупения му нос, почти липсващото чело и клепналите му уши. Младият мъж се казваше Джери Мичъл и Джими не го беше виждал отпреди две години, когато се бяха срещнали в лондонския Национален спортен клуб. Веднага го позна и призова на помощ актьорските си способности, които неотдавна бе изпробвал върху Безупречния Реджи.

— Здрасти! — каза очуканият.

— Здравейте — учтиво му отвърна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Усмивката, озаряваща смачканата физиономия на Джери, помръкна.

— Ти си Джими Крокър, нали? — промърмори озадачено.

— Не съм. Родителите ми са ме кръстили Алджърнън. Алджърнън Бейлис, на вашите услуги.

Човекът се изчерви до уши:

— Извинете. Сбърках ви с мой познат.

Понечи да отмине, но Джими го спря. Чувстваше се много самотен, след като се бе разделил с Ан, и копнееше да общува с друго човешко същество.

— А пък аз наистина ви познах — заяви. — Вие сте Джери Мичъл. Преди четири години видях как разгромихте на ринга Кид Бърк.

Усмивката отново озари лицето на боксьора. Личеше си, че е поласкан от вниманието.

— Брей, нима все още има някой, който ме помни? Правичката да си кажа, вече не се боксирам. Работя за едно старче на име Пет. Ама че работа! Тъкмо той е чичо на Джими Крокър, за когото ви взех отначало. Да му се не види! Вие сте копие на онова момче! Като се блъснахте в мен, си рекох: „Я, Джими Крокър!“ Слушайте, много ли сте зает?

— Не особено.

— Елате да си побъбрим. Знам едно чудно местенце наблизо.

— С удоволствие.

Когато се настаниха на маса в „чудното местенце“, Джери Мичъл попита:

— Какво ще пиете? — Сетне с извинителен тон добави: — Самият аз напоследък пия само вода. Зарязах алкохола.