П. Удхаус - Законът на Устър

— Защо дойде? О, знам какво ще ми отговориш. Почувствал си непреодолимо влечение да ми хвърлиш сетен поглед, каквото и да ти струва това. Не си могъл да устоиш на изкушението да отнесеш със себе си последен спомен, към който да се връщаш с любов през очакващите те години на самота. О, Бърти, колко ми напомняш на Рюдел.

Името беше ново за мен.

— Кой?

— Сеньор Джефри Рюдел, принц на Бле-ан-Сентон.

Поклатих глава.

— Боя се, че не го познавам. Твой приятел ли е?

— Живял е в средните векове и е бил велик поет. Станало така, че се влюбил в съпругата на владетеля на Триполи.

Запристъпвах неловко от крак на крак. Надявах се да не престъпи границите на благоприличието.

— Обичал я години наред и един ден усетил, че повече не издържа. Качил се на кораба за Триполи и слугите му го свалили на брега.

— Морска болест? — улових се за сламката аз. — Сигурно морето е било бурно.

— Той умирал. От любов.

— О! А!

— Внесли го на носилка в покоите на лейди Мелизанд, а той имал сили само да протегне ръка, да докосне пръстите й и да умре.

Тя замълча и изпусна въздишка, откъртила се от петите й. Мълчанието се проточи.

— Страхотно — измънках аз, колкото да кажа нещо, въпреки че според мен историята не можеше да се сравни с вица за фермерската дъщеря и търговския пътник. Друго щеше да е, ако познавах отблизо човека.

Тя отново въздъхна.

— Разбираш защо ти казах, че ми напомняш за Рюдел. И ти като него дойде тук да видиш за последен път жената, която обичаш. Много мило от твоя страна, Бърти, и те уверявам, че никога няма да го забравя. За мен това ще бъде един неувяхващ спомен като уханно цвете между страниците на стар албум. Но беше ли мъдро от твоя страна? Не трябваше ли да проявиш сила на волята? Нямаше ли да е по-добре да бяхме останали на чисто след онзи ден, когато се сбогувахме в Бринкли Корт, без да отваряме старата рана? Ние се срещнахме, ти ме обикна, а аз ти отговорих, че сърцето ми принадлежи другиму. Това трябваше да е нашето сбогом.

— Напълно си права — уверих я аз. Всъщност нямах възражения срещу тази постановка. Щом сърцето й принадлежеше другиму, толкоз по-добре. Никой не се радваше повече от Бъртрам. Същността на въпроса беше обаче доколко това отговаря на истината. — Ама аз получих известие от Гъси, в което той намеква, че двамата сте фрас!

Тя ме изгледа като човек, току-що попълнил последната липсваща дума в горния десен ъгъл на кръстословицата с хитроумното ему.

— Значи затова си дошъл! Мислил си, че може би още има надежда? О, Бърти, съжалявам… съжалявам… толкова съжалявам. — Очите й се напълниха като супени чинии с непролети сълзи. — Не, Бърти, за теб няма никаква надежда, никаква. Не бива да строиш кули от мечти. Само ще си причиниш болка. Аз обичам Огъстъс. Той е моят избраник.

— И не сте си върнали кукличките и парцалките?

— Разбира се, че не.

— Тогава какво искаше да каже това магаре със сериозен разрив Мадлин и мен?

— А, това ли? — Тя пусна още веднъж звънливата, сребърна камбанка, която ме сряза през кръста. — Не беше нещо съществено. Нелепо стечение на обстоятелствата. Мъъъничко глууупавичко недоразуменийце. Стори ми се, че го хванах да флиртува с братовчедка ми Стефани, и се проявих като ревнива глупачка. Но тази сутрин той ми обясни всичко. Просто вадел мушица от окото й.

Предполагам, че имах законни основания да се вкисна при уведомлението за напразно пребъхтената половин Англия, но нищо подобно. Изпитах благодатно успокоение. Както вече изтъкнах, телеграмите на Гъси ме бяха разтърсили до корените на бездънните ми основи и ми вдъхнаха смразяващ ужас от най-лошото. Ала ето че облаците се оказаха разпръснати и поверителните сведения, че между магарето и лиглата царят най-спарени чувства, ми бе спуснато направо от устата на вълка.

— Значи всичко е наред?

— Абсолютно. Никога не съм обичала Огъстъс повече от сега.

— Така ли?

— С всеки прекаран в негово присъствие миг забелязвам как прекрасната му природа се разтваря пред мен като чашката на красиво цвете!

— Стига бе!

— Всеки ден откривам по някой нов аспект на необикновения му характер. Например… Виждал ли си го напоследък?

— О, да. Онзи ден дадох вечеря в негова чест в „Търтеите“.

— А забеляза ли някаква промяна у него?

Съсредоточих мислите си върху въпросното празненство. Доколкото успях да си спомня, Гъси си беше същият малоумник с рибя мутра, когото познавах от години.

— Промяна ли? Не. Разбира се, на онази вечеря нямах възможност да го наблюдавам откъсо и да подложа личността му на окончателен анализ, така да се каже. Седеше до мен и доста си бъбрихме, но знаеш какво е да си домакин — трябва да държиш под око сервитьорите, да поддържаш общ разговор, да попречиш на Коко Потър-Пърбрайт да изпълни своята имитация на Беатрис Лили… стотици дребни задължения. Но ми се видя съвсем същият. За какъв вид промяна говориш?