П. Удхаус - Законът на Устър

Надявах се, че поне този път няма да кресне „Ха!“, но уви. Тъй като не бях успял да приведа гласните си струни в степен на годност, диалогът ни така и приключи. След това, без да ме изпуска от очи, той изрева:

— Сър Уоткин!

Дочуха се далечни звуци в смисъл на Тук-съм-де-какво-е-станало.

— Моля ви, елате. Трябва да ви покажа нещо.

На прозореца, оправящ пенснето си, се показа старият Басет. Досега го бях виждал само в прилични дрехи, подходящи за метрополията, но признавам, че дори тежкото положение, в което бях изпаднал, не ми попречи да потреперя при гледката, която опълчи през взора ми в провинцията. Естествено, стара аксиома е, както е склонен да изразява Джийвс, че колкото по-нисък е даден мъж, толкова по-ярки са каретата по костюма му, и в този смисъл одеянието на Басет компенсираше с излишък, ръста му в сантиметри. Единствената дума, с която бих могъл да опиша десена на гърба му, е призматичен и колкото и да е странно, това подейства уталожващо на нервите ми. Вдъхна ми чувството, че вече нищо няма смисъл.

— Вижте! — рече Споуд. — Можете ли да повярвате?

Старият Басет се кокореше насреща ми, парализиран от смайване.

— Велики Боже! Крадецът на куфари!

— Да. Не е ли невероятно?

— Не вярвам на очите си. По дяволите, та това е преследване. Този човек се влачи след мен като опашка. Мира нямам от него. Как го заловихте?

— Минавах случайно по алеята и видях някаква фигура да се вмъква крадливо в стаята. Забързах и го взех на мушка. Тъкмо навреме. Беше започнал да тършува и плячкосва.

— Много съм ти задължен, Родерик. Но умът ми отказва да проумее напористостта на този човек. Нормално е да се помисли, че ще вдигне ръце и ще се откаже, след като предотвратихме опита му на Бромтън Роуд. Но не и не. Още на следващия ден е вече тук. Е, ще има да съжалява.

— Предполагам, че случаят е твърде сериозен да го съдите по бързата процедура?

— Ще издам нареждане за арест. Доведи го в библиотеката и още сега ще сторя необходимото. Делото трябва да се гледа пред областния съд.

— Как мислите, колко ще му дадат?

Трудно е да се каже. Но положително не по-малко от…

— Ей! — намесих се аз.

Имах намерението да заговоря с тих, разумен глас и след като привлека вниманието им, да обясня, че се намирам в къщата в качеството си на писмено поканен гост, но по някаква непонятна причина изстрелях тази дума точно както леля Далия би се обърнала към свой колега от ловната дружинка, намиращ се на съседния баир. Старият Басет подскочи, сякаш му бръкнах в окото с нажежен пирон.

Споуд също не остави без последствие изказването ми:

— Я да не крещиш!

— Щеше да ми спука тъпанчетата — негодуваше старият Басет.

— Ама слушайте! — ревнах аз. — Ще ме изслушате ли?

След което възникна нечленоразделен спор, в който моя милост се мъчеше да пледира от името на защитата, а опонентите се възмущаваха от методите ми. В разгара на сцената, точно когато се изявявах с извънредно чуваем глас, вратата се отвори рязко и някой възкликна: „Божичко!“

Огледах се. Разтворени устни… Очи като плочи… Тънка фигура…

Пред нас стоеше Мадлин Басет.

— Божичко! — повтори тя.

Мога да си представя как непредубеденият наблюдател, заслушан в откровенията ми по повод евентуалния брак с това момиче, би повдигнал недоумяващо вежди поради невъзможност да ме проумее. „Бърти, вероятно би реагирал той, май не знаеш какво искаш“ — и сигурно би добавил, че самият той дава мило и драго за половината от претенциите ми. Защото Мадлин Басет без съмнение имаше привлекателен екстериор — стройна, гъвкава и обилно надарена със златни къдрици и всичко, което върви с тях.

Ала непредубеденият наблюдател би се изложил ужасно, ако пропусне да забележи лигавата й превзетост, сякаш всеки момент ще заговори като невръстно детенце. Точно това смразяваше кръвта. Определено беше от ония момичета, които закриват с ръце очите на съпруга, пълзящ със сутрешна глава към закуската, и гукат: „Познай кой е!“

Веднъж гостувах у мой приятел младоженец, чиято невеста беше наредила да издълбаят с огромни букви над камината в гостната, където е невъзможно да пропуснеш да забележиш, фразата: „Две гугутки свиха тук гнездо.“ Още не мога да забравя изражението на нямо терзание в погледа на мъжката гугутка всеки път, когато влизаше в гостната и надписът го перваше през очите. Не знаех със сигурност дали Мадлин Басет, при встъпване в матримониални отношения, би стигнала чак дотам, но не бих го изключил.