П. Удхаус - Законът на Устър

— Но вие бягахте.

— Препънах се. Стъпих на котката.

— На каква котка?

— Собственост на персонала на магазина, ако не се лъжа.

— Хм! Не съм видял никаква котка. Родерик, ти видя ли котка?

— Не, нямаше котка.

— Ха! Е, добре, прескачаме котката…

— За разлика от мен — блеснах със светкавично остроумие аз.

— Прескачаме котката — натърти старият Басет, като прескочи шегата ми и метна трупа й зад гърба си — и стигаме до следващия въпрос. Какво правехте със сметаниерата? Твърдите, че сте я разглеждали. Да не би да очаквате да повярваме, че сте я подлагали на напълно невинен оглед? Защо? Какъв е мотивът ви? Какъв интерес представлява тя за човек като вас?

— Точно така — рече Споуд. — Същия въпрос смятах да задам и аз.

Тази солидарност се отрази зле на стария Басет, защото го поощри да се поддаде докрай на илюзията, че е в съдебната зала на полицейския съд.

— Твърдите, че ви я бил дал собственикът на магазина. По-скоро съм склонен да допусна, че сте я изтръгнали от ръцете му и сте хукнали да бягате с нея. А сега господин Споуд ви залавя със същата вещ в ръцете. Как бихте обяснили този факт? Какъв е вашият отговор? А?

— Но, татко! — обади се Мадлин.

Предполагам, че вече сте вдигнали недоумяващо вежди по повод гробовната сдържаност на тази досадница по време на кръстосания разпит. Това обаче може лесно да се обясни. Веднага след като каза: „Глупости!“ в началото на съдебната процедура, някакъв представител на клас безгръбначни има неблагоразумието да надникне в дихателните й пътища, та делото се гледаше на фона на сподавено кашлюкане. Тъй като положението се напече твърде много, за да обръщаме внимание на задавили се момичета, Мадлин бе оставена да се оправя както намери за добре, докато мъжете обсъждаха въпросите от дневния ред.

Но сега тя взе думата, макар и с насълзени очи.

— Татко, разбира се, че сребърната ти колекция е първото нещо, което Бърти би искал да разгледа. Естествено е да се интересува от нея. Той е племенник на господин Травърс.

— Какво!

— Ама ти не знаеш ли? Чичо ти има прекрасна колекция, нали, Бърти? Сигурно често ти е говорил за татковата.

Настъпи мъчителна пауза. Старият Басет задиша тежко и видът му хич не ми допадна. Местеше очи от мен към сметаниерата, обратно към мен, пак към сметаниерата и дори много по-непроницателен наблюдател от Бъртрам Устър би схванал какви мисли се роят в главата му. Ако някога съм виждал човек, правещ логични умозаключения, това беше той в момента.

— О! — възкликна накрая.

И толкоз. Нищо повече. Но и то беше красноречиво като пълните събрани съчинения на Шекспир.

— Ъъъ — започнах аз, — бих ли могъл да изпратя една телеграма?

— Можеш да я продиктуваш по телефона в библиотеката — услужливо ме посъветва Мадлин. — Ела, ще те заведа.

Показа ми апарата и ме остави сам с думите, че след като свърша, ще ме чака в коридора. Без да губя време, аз се свързах с пощата и след кратка словесна схватка с лице, което нямаше начин да не е като на селския идиот, телеграфирах следното:

Г-жа Травърс Чарлс Стрийт 47 Площад Бъркли Лондон

Спрях за секунда да събера мислите си и продължих:

С дълбоко прискърбие съобщавам невъзможно изпълня задачата свързана знаеш какво. Тук цари атмосфера мрачно подозрение и всяко действие завършило фатално. Трябваше да видиш погледа стария Басет когато преди няколко минути разбра кръвното родство чичо Том. Като на посланик заварил жени с воалетки мотаят около сейфа държавните тайни. Съжалявам и т.н., но нищо няма да стане. С любов.

След това отидох в коридора при Мадлин Басет. Тя стоеше до барометъра, който, ако имаше капка акъл в главата, щеше да показва Буря, а не Хубаво време, каквото сочеше в момента. Докато се приближавах, тя се обърна към мен и ми отправи нежно оцъклен поглед, от който по Устъровия гръбнак полазиха ледени тръпки. Мисълта, че насреща ми стои особа, която е в хладни отношения с Гъси и „току-виж“ му върнала пръстена и ми увиснала на врата, ме изпълни с неназоваем ужас.

Разбрах, че ако няколко съдържателни думи от страна на един светски мъж успеят да запълнят пропастта, те трябва да бъдат изречени незабавно.

— О, Бърти — прошепна тя с нисък глас на бирена пяна, стичаща се по халба, — не биваше да идваш тук!

Последният разговор със стария Басет и Родерик ме бе навел на същите мисли. Но нямах време да й обяснявам, че това не е празно светско гостуване и че ако Гъси не беше изпращал многократни сигнали SOS, кракът ми не би стъпил и на сто километра от проклетото място. Продължи да шепти, като ме гледаше, сякаш съм заек, който всеки момент ще се превърне в любимия й гном.