П. Удхаус - Ъкридж

— Искам да се срещна с мистър Уосик — твърдо заявих аз.

В поведението на иконома не се прокрадна сърдечност, но очевидно видя, че с мен шега не бива. Той ме поведе през познатия коридор и след малко се озовах в гостната, където отново бях подложен на проверка от шестте пекинеза, които, както и при предишното ми посещение, се измъкнаха от кошниците си, подушиха ме и с разочарован вид отново се намърдаха там.

— За кого да предам, сър?

Е, нямаше да ме преметнат толкова лесно.

— Мистър Уосик ме очаква — хладно отвърнах аз.

— Много добре, сър.

Разходих се бодро из стаята, като оглеждах предметите в нея. Подсвирквах си тихичко. Поговорих любезно с пекинезите.

— Здравейте, пекинезчета! — каза аз.

Приближих до камината, над която имаше огледало. Тъкмо се оглеждах и си мислех, че лицето ми не изглежда чак толкова лошо — може би не точно красиво, но с нещо типично в него — когато внезапно в огледалото се отрази нещо друго.

Това друго нещо беше фигурата на известната романистка и прочута ораторка по вечеринки, мис Джулия Ъкридж.

— Добър ден — каза тя.

Странно колко често боговете, които използват нас, бедните човеци, за безплатни забавления, провалят собствените си замисли, като прекаляват с подигравките. Всяка друга непредвидена пречка по-малко страховита от настоящата, щеше несъмнено да ме превърне в безволев лист индиго, да ме стресне и накара да заеквам, с една дума — да ме направи идеален обект за подигравки. Ала в така сложилата се ситуация установих, че ме изпълва не нещо друго, а странна невъзмутимост. Имах подсъзнателното усещане, че в по-късните часове на деня реакция ще последва и че следващият път, когато погледна в огледало, ще установя с почуда, че косата ми е побеляла, но в момента бях неестествено спокоен и умът ми бръмчеше като циркуляр в хладилна камера.

— Здравейте — чух се да казвам. Стори ми се, че гласът ми идва от някаква дълбока пещера, но беше спокоен и дори с приятен тембър.

— Искали сте да ме видите, мистър Коркоран?

— Да.

— Защо тогава — попита тихо мис Ъкридж — сте пожелали да се срещнете с моя секретар?

В гласа й се долавяше същият язвителен металически звън, който бях доловил при предишния ни сблъсък на същия ринг. Но странното спокойствие, което изпитвах, не ме напусна.

— Разбрах, че сте извън града — казах аз.

— Кой ви каза това?

— Някой го спомена в клуб „Савидж“ онази вечер.

Това очевидно я задоволи.

— Защо искате да ме видите? — попита тя, смутена от бързите ми и интелигентни отговори.

— Надявах се да науча някои факти, свързани със сказките, които ще изнасяте в Америка.

— Откъде разбрахте, че се каня да изнасям сказки в Америка?

Аз повдигнах вежди. Това беше детинско.

— Някой го спомена в клуб „Савидж“ — отвърнах аз.

Тя отново се смути.

— Стори ми се, мистър Коркоран — каза тя с неприязнен блясък в сините очи, — че вие може да сте човекът, за когото става дума в телеграмата на моя племенник Стенли.

— Телеграма?

— Да. Промених плановете си и се върнах в Лондон снощи вместо тази вечер, и едва бях пристигнала, когато донесоха телеграма, подписана „Ъкридж“, от селото, където бях отседнала. В нея имаше инструкции за секретаря ми да предаде на господина, който ще дойде тази сутрин черновата на речта, която трябва да произнеса на вечерята в клуб „Перо и мастило“. Предполагам, че това би трябвало да е някаква недодялана шега от страна на моя племенник Стенли. Освен това предположих, мистър Коркоран, че вие трябва да сте онзи господин, за когото става дума.

Можех цял ден с лекота да отбивам подобни нападки.

— Странна идея! — казах аз.

— Намирате я странна? Защо тогава казахте на иконома ми, че моят секретар ви очаква?

Това беше най-злостният удар до момента, но аз го отбих.

— Човекът очевидно не ме е разбрал правилно. Стори ми се — добавих надменно аз — доста глупав тип.

Очите ни се срещнаха в мълчалив двубой за кратък миг, но всичко беше наред. Джулия Ъкридж беше възпитана жена и това я постави в много неизгодно положение в тази схватка. Защото хората могат да разправят каквото си искат за превзетите маниери на модерната цивилизация и да презират нейното двуличие, но не може да се отрече, че тя притежава едно страхотно достойнство. Каквито и да са нейните недостатъци, цивилизованите порядки не позволяват на една благовъзпитана дама с високо положение в литературните среди да нарече един мъж лъжец и да го прасне по носа, колкото и да е убедена, че той напълно го заслужава. Ръцете на мис Ъкридж потрепнаха, устните й се присвиха, а в очите й се появи изражение, от което човек можеше да получи прободни рани, ако то вземеше, че се материализираше, но тя успя да се сдържи. Само сви рамене.