П. Удхаус - Ъкридж

— Той е чудесен и мил, истински кавалер.

— Аз самият бих използвал същите думи.

— Е, за да ви убедя какъв прекрасен характер има, ще ви кажа, че излезе с леля, за да й помогне с пазаруването.

— Нима!

— Просто да се опита да й се реваншира, разбирате ли, за тревогите, които й причинихме.

— Това е благородно! Точно така. Абсолютно благородно!

— А ако има нещо на света, което да мрази най-много, това е да носи пакети.

— Този човек — възкликнах аз с фанатичен възторг — е истински сър Галахад!

— Нали? Онзи ден…

Тя беше прекъсната, Някой затръшна входната врата. От коридора се разнесе тропот на големи крака. Вратата на кабинета рязко се отвори и вътре влетя самият сър Галахад, отрупан с пакети.

— Корки! — започна той. В този миг, забелязал бъдещата си съпруга, която тревожно се беше надигнала от креслото, се вторачи в нея с очи, изпълнени със сърцераздирателно съжаление, като човек, комуто предстои да съобщи лоша новина. — Мили, моето момиче! — изрече той трескаво. — Загазихме!

Момичето се вкопчи в масата.

— О, Стенли, скъпи!

— Има само една надежда. Хрумна ми, докато се…

— Да не би леля Елизабет да е променила мнението си?

— Все още не. Но — мрачно предрече Ъкридж — съвсем скоро ще го направи, освен ако не реагираме светкавично.

— Но какво се е случило?

Ъкридж хвърли пакетите. Това, изглежда, го поуспокои.

— Тъкмо излизахме от „Хародс“ — каза той — и се канех да отпраша към къщи с тези пакети, когато ми го сервира. Като гръм от ясно небе!

— Какво, Стенли, скъпи? Какво ти сервира?

— Най-противната и гаднярска новина на света. Че ще присъства на вечерята на клуб „Перо и мастило“ в петък вечер. Видях я да говори с някаква жена със сплескан като на мопс нос в отдела за плодове, зеленчуци, птици и домашни любимци, но така и не разбрах за какво си говореха. А тя да вземе да покани старата дама на тази проклета вечеря!

— Но, Стенли, защо леля Елизабет да не отиде на вечерята в клуб „Перо и мастило“?

— Защото моята леля пристига в града в петък, специално за да произнесе реч на тази вечеря, а твоята леля ще направи всичко възможно да й бъде представена и да си поговорят надълго и нашироко за мен.

Двамата се втренчихме безмълвно един в друг. Новината наистина беше смазваща. Също като влизането в контакт на два несъвместими химикала, така и срещата на леля с леля щеше неизбежно да произведе експлозия. И в тази експлозия щяха да бъдат погубени безвъзвратно надеждите и мечтите на две влюбени сърца.

— О, Стенли! Какво можем да направим?

Ако въпросът беше отправен към мен, щеше да ми бъде трудно да отговоря; но Ъкридж, този изобретателен човек, макар и повален, не беше нокаутиран.

— Има само един изход. Хрумна ми, докато търчах по Бромптън роуд. Момко — продължи той, като сложи тежката си ръка върху рамото ми — ще имам нужда от твоето съдействие.

— О, чудесно! — извика Мили.

Аз самият не бих направил подобен коментар. Тя продължи да обяснява.

— Мистър Коркоран е толкова умен. Сигурна съм, че ако нещо може да се направи, той ще го направи.

Това окончателно унищожи шансовете ми да окажа каквато и да е съпротива. Щях да успея да дам отпор на Ъкридж, но очарованието на това момиче така бе смазало волята ми, че бях като восък в нейните ръце.

Ъкридж седна на бюрото и заговори напрегнато, както подобаваше на случая.

— Колкото и да е странно, момко — с поучителен тон започна той, — понякога се оказва, че дори най-големите трудности, през които човек трябва да премине, в края на краищата могат да му донесат нещо добро. В живота ми няма период, който да съм мразил повече от месеците, прекарани в къщата на леля ми в Уимбълдън. Но слушай продължението, стари друже! Именно докато търпях несгодите и тиранията й, успях да изуча нейните навици, което в случая ще ни помогне. Помниш ли Дора Мейсън?

— Коя е Дора Мейсън? — бързо попита Мили.

— Една обикновена възрастна жена, която беше секретарка на леля ми — също тъй бързо отговори Ъкридж.

Аз лично помнех Дора Мейсън като доста хубаво и привлекателно момиче, но си дадох сметка, че ще бъде неразумно да споделя тези спомени. Задоволих се само да отбележа наум, че Ъкридж, независимо от недостатъците му като съпруг, притежаваше онзи тъй необходим такт, който помага в семейния живот.

— Мис Мейсън — продължи той, както ми се стори, този път малко по-предпазливо и премерено — имаше навика да ми разказва понякога за работата си. На мен, разбираш ли, ми беше жал за тази възрастна женица, защото нейният живот беше сив и безрадостен и си бях поставил за цел от време на време да внасям в него известно разнообразие.