П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

— Я ела!

— Къде?

— Тук, къде!

— Ама аз си ям вечерята.

— Ами спри да ядеш тогава и ела. Фанах един да задига конете.

Той бе улучил верния подход. Хенри очевидно поставяше своя дълг над всичко. Когато дългът го зовеше, той зарязваше своите яйца с бекон и се юрваше под знамената. Само след миг довтаса при нас. Междувременно кучето, след като ми подуши крачолите и опря кални лапи на гръдта ми, се запиля нанякъде. То явно имаше много и разностранни интереси и трудно успяваше да огрее навсякъде.

Хенри донесе и фенерче, с което обходи външността ми.

— Майко — рече, — ма туй ли е той?

— Ъхъ.

— Сигур живей в помийна яма.

— Ъхъ.

— Смърди, не ще и дума.

— Мм.

— Кат в онази песен „Ни ми било то майска роза…“

— Трендафил.

— Роза, ако питаш мен.

— Не, трендафил.

— Добре де, както кажеш. Кво ще го правиш?

— Ще го водя на господин Кук.

Перспективата за повторна среща с татко Кук при подобни обстоятелства и след всичко, случило се помежду ни следобед, никак не ми допадна, но не можех да сторя нищо, тъй като Хенри ме повлече за яката, докато родителят му ме ръгаше отзад с аркебуза.

На прага на къщата бяхме посрещнати от иконом, подразнен, задето го откъсват от вечерната му лула и го занимават, както той се изрази, с „разни прошлеци, миришещи на аварирала отходна тръба“. Нямах представа в какво всъщност бях паднал, но ставаше все по-недвусмислено ясно, че е било нещо твърде специално. Целият тон на обществената реакция на моето присъствие подчертаваше този факт.

Икономът беше категоричен по всички въпроси. Не, каза, нямало начин да се видят с господин Кук. Да не би да си въобразявали, че господин Кук ходи с противогаз? А дори и да съм миришел на прясно окосена ливада, добави той, господин Кук пак не можело да бъде безпокоен, защото имал посетител.

— Защо не го затворите в някоя ясла? — излезе той с предложение, което бе посрещнато със задоволство от моите гавази.

Мога силно да препоръчам на онези свои читатели, които се изкушават да се затворят в конска ясла, да зарежат тази идея, защото в нея няма хляб. В конюшнята е спарено, тъмно и няма къде другаде да се седи освен на пода. От време на време се разнасят странни цвърчения и зловещи дращения, свидетелстващи за това как плъховете трупат апетит, преди да започнат да те ръфат до кости. След като конвоят ми се отдалечи, аз доста дълго се въртях, търсейки начин да се освободя, но единственото, което ми хрумна, бе да уловя някой плъх и да го дресирам да ми изгризе дупка във вратата. Но това щеше да отнеме време, а аз изгарях от нетърпение да се добера до вкъщи и да се пъхна в леглото.

Докато претеглях в ума си плана с обучения плъх, аз открих опипом вратата и машинално, мислейки за други неща, натиснах дръжката. Направих го повече, за да се намирам на работа, отколкото защото очаквах нещо да се случи, но да пукна на място, ако проклетата врата не се отвори.

Отпърво помислих, че моят ангел хранител, пробуден от летаргичния си сън, се е нагълтал с витамини и се е превърнал във фурията, която би следвало да бъде от самото начало, но после проумях какво трябва да се е случило. Чисто и просто всеки от двамата ми тъмничари беше решил, че другият е врътнал ключа. Както се казва, много баби, келяво дете. Не знаех само кой от тях ще се рита по-силно отзад, когато станеше ясно, че са лишени от своя Бъртрам.

Но макар сега да бях волен като вятъра, аз си давах сметка, че трябва да внимавам за всяка стъпка, за да не се натреса отново на Хенри и татко му и да свърша в нов безрадостен плен. Жадувах изцяло да се разгранича от тях. Може и да бяха много свестни момчета, но не бяхме родени едни за други.

Тяхната сфера на влияние несъмнено се изчерпваше с конюшните и прилежащите територии, тъй че маршрутът, по който бях дошъл, бе, общо взето, безопасен, но да мина по него означаваше пак да се овъргалям в оная кал. Затова ми хрумна, че най-добре ще е да се полутам наоколо, докато попадна на алеята, а после да тръгна по нея до мястото, където бях оставил колата. Така и сторих, и тъкмо бях заобиколил къщата, нагазвайки в някакви зелени площи, когато пред мен нещо лъсна и преди да успея да се спра, цамбурнах в плувен басейн.

Докато се издигах към повърхността, у мен бушуваха противоречиви чувства. Едното бе изненада, тъй като не бях подозирал, че Кук е човек, който може да има басейн. Другото бе раздразнение. Аз нямам навика да се къпя с дрехите, макар да имаше един случай в „Търтеите“, когато Тъпи Глосъп ме накара да се обзаложим, че не мога да мина над басейна по окачените отгоре халки и аз вече протягах ръка към последната, когато открих, че той я е издърпал и затъкнал далеч от жадно протегнатата ми ръка, та цопнах във водата тъй както си бях със смокинг и бяла папийонка.