П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

Докато стигна до имението на Кук, вече се бе смрачило, което ми изнасяше напълно, предвид предстоящото извършване на тъмно дело. Спрях колата някъде в средата на извитата алея и зацепих напряко през ливадите. Моите най-добри приятели биха ме предупредили, че по този начин си търся белята, и щяха да бъдат прави. При тази лоша видимост, пресечен терен и дърпаща се котка залогът бе четири към едно, че рано или късно ще ми се случи случка. Така и стана, когато вече наближавах конюшните. Стъпих върху размекната почва, краката ми се плъзнаха разнопосочно, котката изфуча от ръцете ми в неизвестно направление и аз се озовах по лице в локва кал, приютявала от доста време не една и две враждебни за вкуса и обонянието субстанции, явно напъдени дори от конюшнята. Помня, че докато тъжно се разграничавах от тинята със сочно пльокане, ми мина през ума, че имам късмет, задето не съм тръгнал да общувам светски, тъй като съществен дял от естествения ми блясък бе видимо помрачен. Мъжът, който закрачи обратно към колата, вече не бе светският лъв Бъртрам Устър, а обществена утайка, разсъблякла с користна цел първото срещнато плашило и спала под мостовете с тъй придобитата премяна.

Казвам „закрачи“, но не бях изминал и два-три метра, когато нещо масивно се блъсна в крака ми и аз се намерих в компанията на куче с внушителни обеми, при това същото, с което си бях разменил учтивости в Сладуранската Къщурка. Познах го по ушите.

При предишната ни среща, обладано от необуздана радост при вида на красота като моята, то бе накарало небесата да потреперят от гръмкия му възторг. С приглушен глас го призовах сега да запази тактично мълчание, тъй като не се знаеше какви платени агенти на татко Кук сноват в нощта, а моето присъствие тук би било трудно обяснимо, но с него не се излизаше наглава. В Сладуранската Къщурка то бе намерило аромата на Устър, съпоставим единствено с този на Шанел No 5 и сега, изглежда, полагаше усилия да ме увери, че не е куче, което забравя приятелите си само защото торните примеси към букета им напоследък надделяват. Душата е важна, душата — го чувах да казва помежду възторжените излияния.

Е, оцених комплимента, разбира се, но без да изпадам в обичайното си лъчисто настроение, защото се опасявах от най-лошото. Такъв лай, говореше нещо в мен, нямаше начин да остане нечут, освен ако обслужващият персонал на Кук не се набираше изключително измежду глухите пепелянки, възпети още от Библията. И както винаги бях прав. Някъде зад кулисите нечий глас извика: „Хей!“, давайки недвусмислено да се разбере, че Бъртрам Устър за пореден път се е насадил на пачи яйца.

Отправих на животното поглед, преливащ от укор, но каква ли полза при липсата на сносно осветление. Припомних си една историйка, която ми четяха като дете, за някакъв чичко, дето написал книга, а кучето му Диамант сдъвкало ръкописа. Поуката беше колко добър е бил чичкото, тъй като единственото, което рекъл, било: „Ех, Диаманте, Диаманте, ти сам не знаеш каква беля стори.“ (Става дума за кучето на Исак Нютън. Една зимна вечер то прекатурило запалената свещ на работната маса на учения и подпалило негов многогодишен труд. Нютън наистина произнесъл единствено цитираните думи и тутакси се заловил да възстановява по памет погубения ръкопис. — Б. ред.)

Споменавам историята, за да изтъкна, че аз самнят бях не по-малко сдържан. „Да пукнеш дано, гнидаво добиче такова“ — бе единственият ми коментар и още преди да го изрека, се озовах лице в лице с мъжа, извикал: „Хей!“

Той ми беше направил лошо впечатление още от самото начало, защото гласът му ми навя тъжни спомени за армейския сержант, който идваше два пъти седмично да ни учи на маршировка в частното училище, където спечелих онази награда от викторината по вероучение, за която може и да съм ви споменал. Гласът на сержанта приличаше на каруца с ръждясали консервни кутии, друсаща се по чакъл, и това „хей!“ живо ме върна в ония дни.

Естествено, беше доста тъмно, но все пак имаше достатъчно видимост, за да забележа нещо, което допълнително охлади чувствата ми към това дете на нощта — а именно, че е ръгнал в ребрата ми едно твърде голямо чифте. Казано накратко — противник, който бе по-здравословно да се котка с блага дума, отколкото да се рита по пищялките. И тъй, прибягнах към думи, изговаряйки ги колкото се може покротко измежду тракащите зъби.

— Каква хубава вечер — рекох. — Дали не бихте могли да ме упътите към Мейдън Егсфорд? — Щях да продължа в същия дух, обяснявайки, че съм се разхождал сред природата и съм се отклонил от правия път, но той явно не ме слушаше, защото единственият му отклик бе едно дрезгаво: „Хенри!“, вероятно обръщение към негов колега. Един глас, който можеше да принадлежи само на сина на армейския сержант, отвърна: „Кво?“