П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

— Може, докато не стана на трийсет години.

— А на колко си сега?

— На двайсет и седем.

— Е, значи само след три…

Тук за пръв път у него проблесна старият Орло Портър, който тъй бленуваше да ме изкорми с голи ръце. Не твърдя, че на устата му излезе пяна, но само защото беше прекалено тъмно, за да видя добре.

— Да, ама аз не искам да чакам още три години, по дяволите. Знаеш ли какво ми плащат от застрахователната компания? Жалки трохи, колкото да не пукна от глад. А аз съм мъж, който обича хубавите неща. Искам да живея нашироко.

— Апартамент в Мейфеър? (Луксозен район на лондонския Уест Енд — Б. пр.)

— Да.

— Шампанско с всяко ядене?

— Да.

— Лъскави ролс-ройси?

— И ролс-ройси също.

— И, естествено, по нещичко за закъсалия пролетариат? Сигурно ще искаш да разделиш с него излишъка си от средства.

— Няма да има никакъв излишък.

Затрудних се какво да кажа. Никога преди не бях обменял възгледи с жив комунист и откритието, че той не си пада кой знае колко по закъсалия пролетариат, ми дойде като шок. Мина ми през ума да гопредупредя, че момчетата в Кремъл много ще се разстроят, ако го чуят, но реших да не се пъхам между шамарите и смених темата.

— Между другото, Орло — рекох, — какво те доведе насам?

— Не ме ли слуша досега? Дойдох да видя Кук.

— Имам предвид басейна.

— Не знаех, че е тук.

— Стори ми се, че яко си беше плюл на петите. Бързаше ли за някъде?

— Бягах от едно куче, което искаше да ме изяде.

— Едро добиче с щръкнали уши?

— Да. Познаваш ли го?

— Срещали сме се. Но то не е искало да те изяде.

— Нахвърли се отгоре ми.

— То се хвърля върху всички с най-дружески намерения. Това е неговият начин да изрази чувствата си.

Орло изпусна дълга въздишка на облекчение. Тя щеше да бъде още по-дълга, ако не беше изгубил дъното под краката си, изчезвайки в дълбините. Зашарих с ръка наоколо и го изтеглих, а той ми благодари.

— Няма защо — рекох.

— Да знаеш какъв камък ми смъкна от сърцето, Бърти. Вече се чудех как ще се прибера здрав и читав в странноприемницата.

— Ще те откарам с колата.

— Не, благодаря. След като ме посвети в чистотата на мотивите на онова куче, предпочитам да повървя пеш. Тъкмо няма да настина. Между другото, Бърти, има само една точка, която бих искал да ми разясниш. Ти самият какво търсиш тук?

— Аз ли? Просто се разхождам.

— Видя ми се малко странно, дето киснеш в басейна.

— А, не. Реших да се поразхладя, Орло, това е всичко.

— Разбирам. Е, лека нощ, Бърти.

— Лека нощ, Орло.

— Нали мога да разчитам на достоверността на сведенията ти относно кучето?

— Напълно, Орло. Животът му е преизпълнен с нежлост и стихиите са тъй примесени у него, че Майката природа спокойно би могла да стане и да се похвали с него пред света (Приблизителният цитат е от „Юлий Цезар“ на Шекспир — Б. пр.) — рекох аз, припомняйки си един от многото афоризми на Джийвс.

Няколко минути по-късно, с обилно стичаща се от снагата ми вода, но с песен в сърцето, аз напуснах басейна и се упътих натам, където бях оставил колата. Освен дето пееше, сърцето ми би трябвало, естествено и да кърви за Орло, тъй като си давах сметка още колко има да чака, докато се сдобие с всички онези хубави неща, които с такава обич сподели с мен, но екстазът от успешната раздяла с котката оставяше твърде малко място за съчувствие към чуждите тревоги. Трябва неохотно да призная, че грижата ми за Орло бе напълно съпоставима с неговата за закъсалия пролетариат.

В лагера на Кук всичко бе спокойно. От Хенри и татко му нямаше ни дух, ни стон. Кучето, след като бе изкарало акъла на Орло, явно се бе отдало на заслужен отдих.

Подкарах надолу по алеята. Песента в сърцето ми се усили до фортисимо, щом слязох от колата пред прага на Сладуранската Къщурка, само за да замре в предсмъртен хрип, когато в глезена ми се отърка нещо меко и космато и поглеждайки надолу, аз съзрях познатия котешки силует.

Трябва да питам Джийвс, но мисля, че изразът, описващ начина, по който спах онази нощ, е „като на къпини“. Подскачах и правех пируети като умиращия лебед от оня балет и нищо чудно, защото онова, което съм чувал Джийвс да нарича „безжалостна хватка на обстоятелствата“, ме бе хванало съвсем не по оня нормален безжалостен начин, от който можеш да се откопчиш с някоя елементарна хватка, като например да отпрашиш на околосветско пътешествие и да не си показваш носа, докато прахта не се слегне.

Разполагах, разбира се, и с варианта да се разгранича изцяло от котешката афера и да откажа да бъда занимаван за в бъдеще с проклетото животно, но това щеше да означава полковник Брискоу да зачеркне Симла от състезанието, което щеше да означава банкрут на обичната ми леля, което щеше да означава прибягването до чичо Том за попълване на дефицита, което щеше да означава разбълникване на стомашните сокове на последния за непредвидим период от време, което щеше да означава той вечер подир вечер да отблъсква чинията си недокосната, което щеше да накара Анатол, импулсивен като всеки гений и чувствителен като истински французин, да се засегне до дън душа и да си подаде оставката. С две думи, гибел, разруха и отчаяние.