Тереза Медейрос - След полунощ

Въпреки предупрежденията на констабъл Ларкин, в движенията на Кейн нямаше нищо скрито. Крачеше през нощта, сякаш тя му принадлежеше, и тъй като беше по-висок от повечето стремящи се към входа, главата му стърчеше над човешката маса.

— Надявах се Джулиън да го придружи — призна Порция, задъхана от тичането.

— Доколкото знам, повечето хищници ловуват сами — отбеляза сърдито Каролайн.

Порция се закова на място и Каролайн се обърна към нея, за да и се скара. Ала като видя, че сестра й я гледа с разширени от ужас очи, гневът й се стопи.

— Мислех, че сме дошли тук да се забавляваме — пошепна Порция. — Наистина ли ми казваш, че не е било на шега, когато заяви, че отиваме на лов за вампири? Наистина ли вярваш, че виконтът може да е вампир? Честно?

— Вече не съм сигурна в какво да вярвам — призна мрачно Каролайн и я потегли за ръката, за да продължат напред. — Но тази нощ смятам да открия нещо.

Почти бяха минали през портата, когато плешив мъж в прост вълнен костюм протегна ръка от дървената будка и им препречи пътя.

— Стоп, дами.

Макар да ги нарече „дами“, скептичният блясък в очите му говореше друго. Каролайн не можеше да го обвини, че си мисли най-лошото за две млади дами, излезли без придружител в този късен час. Болезнено осъзна факта, че излага на риск доброто име на сестра си — и своето. Но нима доброто и име беше по-важно от бъдещето на Вивиан? Можеше само да се моли да не ги срещне някой от обществения кръг на леля Мариета и да ги познае въпреки маските.

Без да удостои пазача с поглед, тя се надигна на пръсти, за да не изпусне от очи Кейн.

— Много бързаме, сър. Бихте ли ни освободили пътя?

— Не и преди да получа по четири шилинга на човек.

Когато тя го погледна неразбиращо, мъжът въздъхна и извъртя очи.

— За влизане във Воксхол се заплаща вход.

— О! — Каролайн се отдръпна стреснато. Не беше предвидила този разход. Той щеше да я остави само с няколко пенита в кесията. Но ако не искаше да се върнат с празни ръце в къщата на леля Мариета, не й оставаше нищо друго. Кейн вече бе изчезнал в навалицата.

Тя извади копринената кесийка от наметката си, изброи монетите и ги пъхна в протегнатата ръка на мъжа.

Хванати за ръце, двете с Порция влязоха в парка. Нощните мечтатели бързаха към Гранд Уок. Фенери святкаха като звезди между величествените клони на брястовете от двете страни на настланата с чакъл алея. Любовни двойки вървяха подръка и поемаха жадно ухаещия на жасмин и печени кестени въздух.

Покрай тях мина дебела дама, следвана от паж в ливрея и бяло напудрена перука. Черната му кожа блестеше като абанос. Десетина деца тичаха между възрастните като весели елфи и всяко стискаше в ръка паста или нещо друго, за което бяха успели да убедят родителите си да им купят. Тъмноок мъж с цигулка под брадичката стоеше пред мраморен фонтан и свиреше нежна, меланхолична мелодия.

Докато Порция се оглеждаше възхитено, крачките й все повече се забавяха. Каролайн не обвиняваше сестричката си. Самата тя беше в голяма опасност да се поддаде на магията на парка. Слава богу, група пияни млади мъже, които на минаване се зазяпаха неприкрито в големия бюст на Порция, я върнаха рязко в действителността. Само преди няколко дни беше чула леля Мариета да разказва на най-добрата си приятелка как някакво нещастно младо момиче било отделено от майка си и отвлечено от няколко млади безделници в една от безбройните странични алеи, очевидно с лоши намерения.

— Побързай, Порция — почти извика Каролайн и притисна сестра си по-близо до себе си. — Не бива да го оставяме да се отдалечи твърде много. — Погледът й оставаше неотстъпно устремен в гърба на Кейн. Странно, но гледката на могъщите му рамене я изпълваше по-скоро с утеха, отколкото със страх.

Бяха минали само няколко крачки, когато Порция отново я принуди да спре.

— О, виж, Каролайн! Там продават сладолед!

Каролайн се обърна. Сестра й се взираше с копнеж в будката на италианския продавач, който тъкмо подаваше на елегантно облечена млада дама горе-долу на нейната възраст фунийка лимонов сладолед.

— Моля те, Порция! В момента нямаме нито време, нито пари за такива глупости. — Каролайн повлече сестра си по-нататък, ала когато претърси с очи алеята пред тях, осъзна, че е станало твърде късно. Кейн бе изчезнал.

— О, не! — изсъска тя и пусна ръката на Порция. Остави сестра си сама и бързо си запробива път сред навалицата, като пътем смъкна маската от лицето си, за да вижда по-добре. Безсмислено. Кейн се бе скрил сред масата от посетители.