Тереза Медейрос - След полунощ

Посетители или плячка? — запита се неволно тя и изведнъж й стана студено.

Студът се превърна в лед, когато чу зад гърба си добре познат смях и се обърна като ужилена. Леля Мариета и Вивиан се разхождаха по алеята и вървяха точно срещу нея. Бяха минали покрай Порция, твърде заети с разговора си, за да забележат маскираната млада жена, която стоеше като статуя в средата на пътя.

Каролайн размени ужасен поглед с Порция и отчаяно задърпа панделките на маската си. Само след няколко секунди двете щяха да застанат пред нея.

— Лельо Мариета! — извика Порция и бързо свали маската си. Двете жени моментално се обърнаха. Каролайн изпита огромно облекчение и в същото време я обзе нов страх.

— Порция? Наистина ли си ти? — попита смаяно Вивиан. Лицето на момичето помрачня.

— О, Вивиан, лельо Мариета, какво щастие да ви видя! Едва не умрях от страх. Толкова се радвам, че ви срещнах! — Тя се хвърли към леля си, обви ръце около пищната й талия, скри лице в украсения с рюшове бюст.

Зад гърба на леля си Порция сърдито замаха на Каролайн да изчезва. Без да се поколебае, сестра й се скри зад колоните на малкия античен храм в края на пътя.

— Какво, за бога, търсиш тук, дете? — осведоми се с гръмък глас леля Мариета и с недоволно изражение се освободи от устремната прегръдка на Порция. — По това време би трябвало да си отдавна в леглото.

Порция се изправи, но не и без да си обърше нослето с един от рюшовете на леля си. Подсмръкна жално и започна признанието си:

— Боя се, че се държах недопустимо, лельо. — Играта й беше много убедителна. — Ужасно се ядосах на двете ви, че ме оставихте сама вкъщи, а като си помислих, че само след няколко дни трябва отново да се върна в провинцията, побеснях. Отдавна исках да видя Воксхол, затова изчаках Каролайн да заспи, взех си няколко монети от кесията й и се измъкнах от къщата. Но щом се озовах тук, разбрах, че съм направила ужасна грешка. Едва не умрях от страх и сега искам само да се върна вкъщи! — Гласът й пресекна и премина в хълцане.

Каролайн извъртя очи. За първи път беше благодарна, че малката й сестра е толкова добра лъжкиня. Човек трябваше да има сърце от камък, за да не се разчувства от пълните със сълзи очи и треперещите устни.

— О, небеса! Глупаво момиче! Би трябвало още утре сутринта да те изпратя обратно в Еджъли. — Когато леля Мариета вдигна месестата си ръка, сякаш щеше да удари сестра й, Каролайн се напрегна цялата, готова всеки миг да изскочи от скривалището си.

— А вие двете какво правите тук? — попита в този миг Порция и обвинителният й тон до такава степен изненада леля Мариета, че тя отпусна ръка. — Защо не сте в салона на лейди Мерилбоунс и не играете карти?

— Лейди Мерилбоунс внезапно се разболя и нямахме четвърти играч — обясни леля Мариета.

— Нощта е прекрасна и леля предложи да се поразходим в градините, преди да се приберем вкъщи. — В гласа на Вивиан звучеше трудно прикриван смях. — Мога да те уверя, че това няма нищо общо с факта, че видяхме герба на лорд Тревелиън на една от чакащите отпред карети.

Леля Мариета въздъхна тежко.

— Сега вече не можем да променим нищо, нали? Тръгвай с нас, момиче. Няма да позволя на една малка непослушница да ми развали хубавата вечер. Не е моя вината, че блаженопочившата ми сестра не те е научила на маниери. Цяло щастие е, че не тя, а аз наследих добрия външен вид и ума в семейството.

Леля Мариета вирна чипото си носле, хвана под ръка Вивиан и продължи разходката си. Порция нямаше друг избор, освен да последва двете дами. За миг се обърна назад и намигна съзаклятнически на Каролайн, сякаш й даваше благословията си да изведе докрай мисията на днешната вечер.

Каролайн се подаде бавно иззад колоната. Сърцето й преливаше от благодарност. Артистичното изпълнение на малката сестра й осигури време и възможност да продължи разследването си.

Тя наложи отново маската си, стегна панделките и забърза по алеята, в която беше изчезнал Кейн, решена да го намери преди другите.

Досега Каролайн не беше осъзнавала, че човек може да се чувства безкрайно самотен сред толкова много хора. Докато обикаляше по препълнените алеи на градините, тя се взираше изпитателно в лицата и фигурите на джентълмените, които срещаше — но напразно. Два пъти беше готова да се закълне, че е видяла на метри пред себе си добре познатата наметка, но когато се доближаваше до него, откриваше чужд човек.

Нощта напредваше и тълпата намаляваше. Група кискащи се млади жени и обожателите им мина покрай нея и всички бяха маскирани. Под разпръснатата светлина на фенерите скритите зад маските очи и ухилените устни изглеждаха някак злокобно. Един от мъжете размаха пред лицето й камшика си за езда и се засмя като безумец. Каролайн рязко се отдръпна назад и стисна зъби. Вече й се искаше тя, а не Порция, да е паднала в обятията на леля Мариета и да моли през сълзи за прошка. Точно тогава забеляза между дърветата самотна мъжка фигура да върви по алеята, успоредна на нейната.