Тереза Медейрос - След полунощ

Суха усмивка заигра на устните на Ейдриън.

— А ти не я ли държиш?

— Не — отвърна Джулиън и вдигна гарафата в подигравателен тост към небето. — Само звездите.

Над главите им постепенно угасваха последните звезди. Изчезващите сенки подчертаваха бледността на Джулиън и тъмните петна под очите му. Ръката, която държеше гарафата, трепереше все по-силно.

Сърцето на Ейдриън се сви от болка. Отдавна познаваше тези признаци.

— Смяташ ли това за умно?

— Във всеки случай е за предпочитане пред алтернативата — отвърна сухо Джулиън и отпи още една глътка. — За една нощ мога да погълна само определено количество полусуров ростбиф. Освен това имам същото право като теб да празнувам. Не чу ли какво каза Ларкин? След като търсихме Дювалие по цялата земя, най-сетне го намерихме. Ще влезе право в нашия грижливо заложен капан.

Ейдриън изпухта невярващо.

— Или сам ще ни заложи капан.

Джулиън се опря на лакти и кръстоса дългите си крака.

— Мислиш ли, че вече я е видял? Или само слуховете за новото ти щастие са го привлекли в Лондон?

— Сигурен съм, че самата представа да намеря щастие в прегръдките на някоя жена го подлудява от гняв. Опитах се да уредя нещата така, че до бала да не може да хвърли повече от бегъл поглед към нея. Това е причината, поради която посещавахме тъмни театри и частни вечерни забави. Искам да го раздразня, а после да го хвана здраво в мрежата, за да не може да ни се изплъзне.

— Какво те кара да вярваш, че ще глътне стръвта и ще ни последва в Уайтшайър?

— Защото половин Лондон ще ни последва в Уайтшайър. Ти знаеш не по-зле от мен, че балът с маски на тайнствения виконт Тревелиън е най-желаната покана на сезона. А Дювалие никога не е можел да устои на перспективата да има голяма публика.

Джулиън се наведе да изтрие някакво петно от ботуша си и избра следващите си думи с голяма грижливост.

— Имам пълно доверие в способността ти да опазиш Вивиан от ноктите на Дювалие, но не те ли е малко страх, че ще разбиеш сърцето на момичето?

Ейдриън се усмихна разкаяно.

— Това би могло да се случи, ако тя ми го беше дарила. — Джулиън смръщи неразбиращо чело, ала преди да е успял да зададе някакъв въпрос, брат му продължи: — След като заговорихме за Вивиан, ще ти кажа, че голямата й сестра не е очарована от теб като малката Порция.

Джулиън направи гримаса.

— Непревзимаема крепост. И на всичкото отгоре хаплива.

— Не си прав — възрази Ейдриън и се постара лицето му да остане безизразно. — Аз съм на мнение, че най-голямата мис Кабът е възхитителна.

Вивиан беше говорила за голямата си сестра с толкова обич и уважение, че Ейдриън беше очаквал да види съсухрена стара дева, а не стройна красавица със сиви очи, облечена като самата Афродита. Ако Вивиан беше като слънчевата светлина, Каролайн беше луната — сребърно руса, хладна, неразгадаема. Ако бе посмял да я докосне, сигурно щеше да се изплъзне между пръстите му като лунна светлина.

Джулиън изпи уискито и избърса уста с опакото на ръката.

— Тя не изглеждаше особено впечатлена и от теб. Ако искаш благословията й, ще преживееш разочарование.

— Отдавна съм престанал да искам нечия благословия. Всичко, което ми е нужно, е да знам, че тя няма да се намесва между мен и сестра й. За съжаление Ларкин избра много лош момент да направи някои разкрития и се боя, че тази нощ успях да събудя любопитството й.

Джулиън изправи рамене и челото му се набръчка загрижено.

— След като вече знаем, че планът ни е на път да успее, не можем да си позволим да изпуснем Дювалие за пореден път. Не мислиш ли, че тя би могла да ни създаде проблеми?

Ейдриън си спомни за първия си разговор с Каролайн, когато тя не знаеше кой е той. Бе заслепен от дяволитите искри в очите й, от едва забележимите лунички по нослето и бузите, от пълните устни и невероятните трапчинки. Скулите й бяха високи, а малкото остро носле — направо възхитително. Той не беше имал намерение да развие шеговитата си забележка в истински флирт, ала благородните му намерения излетяха през отворения френски прозорец веднага щом тя вдигна очи към него и сякаш поиска да я погълне.

Ейдриън устреми поглед към просветляващия хоризонт и си пожела да може да поздрави слънчевата светлина с радост, вместо с боязън.

— Не. Дори да се опита, ще намеря начин да го предотвратя.

— Въпреки факта, че е вампир, по моето скромно мнение лорд Тревелиън е любезен и великодушен джентълмен — отбеляза възхитено Порция. — Човек с голяма душа.