Тереза Медейрос - След полунощ

— Нападнал ги? — повтори Джулиън. — Как така? С какво е заплашил момичето — с нож или с тояга? А може би с пистолет?

— Момичето не е видяло оръжие. Твърди, че нападателят бил дяволски силен. Буквално изтръгнал джентълмена от нея и го притиснал към уличния стълб. После само с една ръка на гърлото му го вдигнал във въздуха.

За да не се взира в широките рамене на Кейн, Каролайн зачовърка яденето в чинията си.

— Момичето толкова се уплашило, че паднало на колене и скрило лице в ръцете си. Когато най-сетне се осмелило да вдигне глава, придружителят го нямало.

— Изчезнал? — попита с пронизителния си глас леля Мариета и притисна месеста ръка към сърцето си.

Ларкин кимна.

— Изчезнал. Сякаш се разтворил във въздуха.

— Простете, констабъл Ларкин, но ако нямате труп, за да докажете, че се е случило нещо ужасно, откъде знаете, че онзи мъж просто не си е отишъл?

Каролайн нямаше представа какво я бе накарало да се обади. Знаеше само, че всички гости са затаили дъх и са я зяпнали.

Включително и домакинът.

Полицаят се покашля и я измери с внимателен поглед, сякаш я виждаше за първи път.

— Въпросът ви е оправдан, мис Кабът, но този случай идва след цяла редица подобни изчезвания, станали в същия район, и ние нямаме друг избор, освен да се отнесем към него със същото подозрение. Особено след онова, което е направил нападателят.

— И какво е то? — попита колебливо Каролайн, надявайки се, че не е много късно да се пресегне през масата и да затисне ушите на Порция, за да не чува.

Гостите проточиха вратове и наостриха уши. Всеки искаше да чуе отговора на полицая. Даже устните на Вивиан затрепериха и тя хвърли скрит поглед към Ларкин. Той сведе глава и дългото му лице изрази искрена загриженост.

— Младата жена твърди, че нападателят отишъл при нея и й помогнал да се изправи. Лицето му било в сянка, но тя го описа като човек с поведение и маниери на джентълмен. Сложил в ръката й един златен суверен и й казал да се прибере вкъщи при майка си, защото нощем в квартала бродели много по-страшни чудовища от него. После се обърнал и изчезнал в мрака с развяваща се наметка.

Кейн се изправи и ясно показа че и търпението, и гостоприемството му са на изчерпване.

— Благодаря, констабъл. Беше много любезно от ваша страна да наминете и да ни разкажете забавната си история. Мога да ви уверя, че ще вземем присърце предупреждението ви и ще се постараем да избягваме Чаринг Крос след залез слънце.

Ларкин се надигна също и го погледна втренчено през масата.

— Наистина ви съветвам да го направите. — Когато на вратата се появиха двама силни лакеи, той се усмихна сухо. — Благодаря ви за любезно предложената свита, но предпочитам сам да намеря пътя навън. — Отиде до вратата и спря на прага, сякаш бе забравил нещо маловажно, например ръкавица или салфетка. — За малко да забравя. Дойдох също да ви кажа, че наскоро случайно срещнах още един приятел от годините в Оксфорд. Засякохме се случайно в Ковънт Гардън. Говоря за Виктор Дювалие.

Джулиън пребледня като смъртник, но Кейн остана абсолютно спокоен.

— Доколкото разбрах, наскоро се е завърнал от дълго пътуване в Карпатите. Помоли ме да ти предам поздрави и да ти кажа, че се надява пътищата ви отново да се пресекат.

— И аз се надявам — промърмори Кейн и нещо в загадъчния израз на лицето му отново предизвика студени тръпки по гърба на Каролайн.

Преди да излезе, Ларкин направи лек поклон в посока към Вивиан.

— Мис Вивиан…

— Мистър Ларкин — отвърна сухо тя и продължи да бърка вече пресечената крем-супа, сякаш цялото бъдеще на Англия зависеше от нея.

Заобиколен от двама лакеи, констабълът излезе. В салона се възцари неловка тишина.

— Вместо да се лишаваме от удоволствието да правим компания на дамите, за да се насладим на чаша порто, по-добре всички заедно да отидем в салона за десерта — предложи Кейн и се наведе към Порция. — Ако изобразите на лицето си най-хубавата си усмивка, мила моя, със сигурност ще убедите Джулиън да ни рецитира още нещо от Байрон.

Порция веднага стана и приглади полата си. Останалите гости също наставаха и се запътиха бавно към салона, като разговаряха полугласно.

— Ще позволите ли да ви кажа две думи, мис Кабът? — попита Кейн, когато Каролайн стана от стола си.

— Разбира се, милорд. — Тя се обърна и леко се уплаши от големината му. Самата тя не беше дребна, затова не беше свикнала да гледа толкова нагоре, за да погледне мъжа в лицето. Винаги й беше доставяло злобно удоволствие да гледа братовчеда Сесил отвисоко.