Тереза Медейрос - След полунощ

Момичето се задави с хапката си и се изчерви до корените на косата.

Каролайн си припомни безкрайните дни, които беше прекарала над сметководните книги, пръстите, сковани от студ и умора; безсънни нощи, през които се измъчваше от мисълта, че сестрите й ще отидат в някое работническо общежитие или ще работят като гувернантки в семейство с похотлив господар и жестока господарка. Мисли, които все още можеха да станат действителност, ако не им намереше подходящи съпрузи. Ала сега не биваше да забравя къде се намира. Затова каза само:

— В противовес на това, което смята обществото, спокойният селски живот, посветен изцяло на радостите на семейството и дома, предлага много предимства.

Очакваше домакинът да й отговори с язвителна забележка, затова остана много изненадана, като го чу да казва с мек, почти меланхоличен глас:

— Да, мога да си представя.

— Искам да ви попитам нещо, мис Кабът — намеси се отново Джулиън и съсредоточи цялото си очарование върху нея. — Вярно ли е, че на село си лягате с кокошките и ставате пак с тях? Нали така се казва?

— Ако бяхме в Еджъли, отдавна щях да съм в леглото — призна с усмивка тя.

— Колко интересно — промърмори Кейн.

Каролайн установи, че не е в състояние да го погледне в очите. Как беше възможно простото споменаване на леглото в присъствието на този мъж да я накара да се изчерви като младо момиче?

Джулиън потрепери театрално.

— Боя се, че няма да издържа там повече от две седмици.

Кейн избухна в тих смях.

— Не повече от една нощ, бих казал. Трябва да простите на малкия ми брат, мис Кабът — отбеляза той и дрезгавият глас й вдъхна чувството, че двамата са сами в огромното помещение. — Бедният Джулиън не е особено въодушевен от завръщането ни в имението следващата седмица. Ако не му бях обещал голям бал по случай пристигането ни, съмнявам се, че щях да успея да го отдалеча от предпочитания му игрален салон. Боя се, че радостите на селския живот не означават нищо за него. Той предпочита задушаващите облаци дим от пури или въглищния прах пред чистия селски въздух. Освен това отбягва слънцето, защото го е страх да не развали модната бледност на лицето му.

Джулиън се облегна назад и се ухили.

— И ти знаеш като мен, скъпи братко, че преди полунощ не се случва нищо интересно.

Сякаш за да подкрепят думите му, в салона изведнъж се чуха викове и шумове като от борба.

Макар че виконтът дори не трепна, изведнъж въздухът около него замириса на опасност. Неизречената заплаха беше достатъчно силна, за да накара Каролайн да настръхне.

Вратите на салона се отвориха с трясък и на прага застана едър мъж. Млад лакей се беше вкопчил в ръката му и напразно се опитваше да го издърпа назад. Напудрената му перука се бе килнала настрана и разкриваше медночервена коса. Измачканата ливрея показваше, че е положил смели, но напразни усилия да спре натрапника.

Уплашените гости замръзнаха по местата си, както бяха вдигнали вилици или чаши, и зяпнаха непознатия с отворени уста.

Лакеят приглади ливреята си и удостои влезлия с мрачен поглед.

— Съжалявам, милорд — изрече задъхано той. — Опитах се да обясня на този господин, че не приемате посетители, но той реагира… доста бурно.

Въпреки небрежната поза и хладния поглед на Кейн Каролайн усети, че появата на непознатия го е изненадала, и то не особено приятно.

— Добър вечер, констабъл — поздрави той и се изправи в стола си само колкото да изобрази подигравателен поклон. — Ако се бяхме сетили, че тази вечер ще ни почетете с присъствието си, щяхме да изчакаме с вечерята. Поздравителното ви послание вероятно се е изгубило някъде в пощата.

— О, стига, Тревелиън — отвърна мъжът и приглади ръкава си с преувеличена грижливост — на мястото, за което лакеят се опитваше да го задържи. — Харесва ми да си представям, че добри стари познати като нас не се интересуват от обществените условности. Когато бяхме заедно в Оксфорд, не им обръщахме внимание, нали?

С дългото, тромаво тяло, лошо скроения и доста измачкан жакет и разбърканата светлокафява коса непознатият изобщо не беше на мястото си сред официално облечените гости. Няма да изглежда на място дори вечерта да е съвсем обикновена, помисли си Каролайн. Интересно защо имаше чувството, че е разрошен от вятъра, след като навън беше абсолютно тихо. Лицето му може би не беше очарователно, но изглеждаше характерно. Устните му бяха тесни, носът — орлов, но в карамелено-кафявите очи светеха хумор и интелигентност. Той обходи с поглед гостите по дългата маса и бързо намери, когото търсеше.