Майкъл Муркок - Руническият жезъл

— А заедно с тях и подкрепления за Хуон. При това доста по-многобройни от нашите.

— Калан скоро ще е готов с новите оръжия — рече помирително Мелиадус. — Те ще ни дадат нужното предимство.

— Ако свършат работа — произнесе насмешливо Тарагорм. — Взех да се питам дали не сгреших като се присъединих към теб?

— Твърде късно е, зетко. А и сега не е време за кавги.

— Вярно, прав си, вече е късно. Каквото и да стане, ако Хуон победи, ние сме обречени.

— Няма да победи.

— Нуждаем се от милионна армия, за да щурмуваме двореца.

— Ще я съберем. Стига да спечелим първия бой, всички ще се присъединят към нас.

Тарагорм не обърна внимание на последните думи, а се обърна към Флана.

— Жалко, скъпа приятелко. От вас щеше да стане чудесна императрица.

— От нея ще стане чудесна императрица — поправи го разгневеният Мелиадус. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху досадния учен. — Твоят песимизъм ми намирисва на предателство, Тарагорм!

— Нима възнамеряваш да ме осъдиш на смърт? С всичките ми познания за тайните на времето?

Мелиадус сви рамене.

— Е, чак пък на смърт. Хайде стига сме се карали, по-добре да измислим как да превземем замъка.

Отегчена от спора, Флана се обърна и излезе.

— Трябва да се срещна с Калан — каза Мелиадус. — Научих, че се наложило спешно да изостави лабораторията си и да се премести на друго място. Ела, Тарагорм, ще го навестим заедно.

Повикаха носилките, настаниха се вътре и робите ги понесоха по зле осветените коридори на кулата към подземието, където Калан бе преместил лабораторията си. Отвориха тежката метална врата и отвътре ги лъхна миризма на разложено. Мелиадус се закашля, после надзърна от прозореца на носилката. Гол до кръста, с маска на главата, Калан ръководеше работата на своите учени-помощници.

— Какво искате? Нямам време за приказки! — викна припряно той.

— Само да проверим дали напредвате в работата си, бароне — отвърна Мелиадус, като се напъваше, за да надвика шума в подземието.

— Напредвам, напредвам. Нищо че условията тук са направо примитивни. Оръжието е почти готово.

Тарагорм погледна към сложната плетеница от тръбички и жици — източник на оглушителния трясък, неприятната миризма и топлината в подземието.

— Това ли е оръжието?

— Ще бъде, ще бъде.

— И какво може да прави?

— Дайте ми хора, които да го качат на покрива, и до няколко часа ще ви демонстрирам.

— Много добре — кимна Мелиадус. — Калан, даваш ли си сметка, че успехът ни зависи изцяло от теб?

— Ами как иначе? Започвам да се проклинам, Мелиадус, задето тръгнах с теб, но щом съм избрал веднъж, връщане назад няма. А сега, моля ви, оставете ме — ще ви съобщя веднага, щом приключа с оръжието.

Мелиадус и Тарагорм поеха обратно по коридорите. Робите ги следваха на известно разстояние.

— Надявам се, че Калан не се е побъркал точно в този важен момент — рече Тарагорм. — Една малка грешка и това нещо може да унищожи всички ни.

— Или да се окаже безполезно — допълни мрачно Мелиадус.

— Та кой от нас е по-голям песимист, а?

Когато се върна в покоите си, Мелиадус откри, че го очаква посетител. Новодошлият беше едър и охранен, бронята му бе загърната в коприна, а маската изобразяваше зловещо ухилено куче.

— Барон Адаз Промп — обяви Флана от прага съседната стая. — Пристигна малко след като ти излезе, Мелиадус.

— Бароне — поклони се тържествено Мелиадус, — за мен е чест.

Иззад шлема се разнесе вежливият глас на Промп.

— Какво става тук, Мелиадус? Какво сте намислили?

— Въстание, приятелю. А целта — един по-разумен монарх на гранбретанския трон. Човек, склонен да се вслуша в съветите на изпитани пълководци като мен… и вас.

— По-скоро като вас — засмя се Адаз Промп. — Трябва да призная, милорд, че от известно време ви мислех за умопобъркан. Смятах, че сте се смахнали, заради малката ви вендета срещу Хоукмун и Медния замък. Мислех, че единственото, което ви интересува, е осъществяването на вашите лични амбиции и удовлетворяването на вашите страсти.

— Но вече не мислите така?

— Промених мнението си. Склонен съм да споделя опасенията ви, че те наистина представляват най-голямата опасност за Гранбретан и че трябва да бъдат унищожени, преди да помислим за нещо друго.

— И какво ви накара да стигнете до подобна мисъл? — попита Мелиадус, като едва скриваше вълнението си. — Нима разполагате с нови доказателства, които не са ми известни?

— По-скоро бих ги нарекъл подозрения — отвърна безизразно Адаз. — Съмнения за това и онова.