Майкъл Муркок - Руническият жезъл

— За мен.

Нежен, тих, добре познат на всички глас. Хоукмун се извърна и впери поглед в жена си.

— Не, Изелда, не може да е за теб…

— Защо си толкова сигурен?

— Ами виж…

— Просто го погледни — шлема с белия кръст. По-малък е от другите. Сякаш е предназначен за дете… или за жена.

— Така е — призна неохотно Хоукмун.

— Освен това аз съм дъщеря на баща си.

— Така е.

— Умея да яздя не по-зле от всеки един от вас.

— Признавам.

— А знаеш ли, че като малка излизах на арената — също като останалите тореадори? Че се упражнявах в умението да въртя меч и секира заедно с камаргските гвардейци? Че мога да боравя с огнестрел? Татко, така ли е?

— Вярно е, тя владее чудесно всички оръжия — потвърди графът. — Но по време на сражение от войника се изисква много повече…

— Нима природата и постоянните упражнения не са ме надарили с яки мускули?

— Така е, макар да си жена… — кимна отново графът. — Едновременно мека и здрава, като най-добрата коприна, май така те беше описал един местен поет. — Той хвърли насмешлив поглед на Боуджентъл и философът се изчерви.

— Какво ми липсва тогава, издръжливост ли? — продължи да настоява Изелда с пламнало от възбуда лице.

— Не, в издръжливост можеш да се мериш дори с мен — рече Хоукмун.

— Кураж? Липсва ли ми кураж?

— Тук никой не е по-храбър от теб, мое дете — помъчи се да я успокои графът.

— Е, тогава кое е качеството, което не ми достига, за да се сражавам редом с вас?

Хоукмун сви рамене.

— Никое, Изелда, освен че си жена и… и…

— И жените не се бият. Те си стоят вкъщи, за да оплакват загиналите, така ли?

— Или да ги посрещат, когато…

— Или да ги посрещат. Но аз не съм съгласна да се примиря с отредената ми роля. Защо да оставам в замъка? Кой ще ме пази тук?

— Гвардейците ще са…

— Ах, да, шепа гвардейци, които ще са много по-нужни в битката. Много добре знаеш, че хората не достигат.

— Така е, съгласен съм — кимна Хоукмун. — Но има още нещо, Изелда. Забрави ли, че носиш нашето дете?

— Не, не съм забравила. Нося го и ще го нося в битката, защото ако бъдем разбити, то ще наследи само нещастия. Ако пък спечелим, ще познае вкуса на победата още преди да се е появило на бял свят. Случи ли се да загинем всичките — поне ще умрем заедно. Не желая да бъда вдовицата на Хоукмун и майка на неговото сираче. Точно затова настоявам да дойда с вас, Дориан. — Тя спря пред последния шлем, вдигна го и го сложи. После разпери ръце. — Виждате ли — чудесно ми стои. Нека препуснем заедно, рамо до рамо, и да поведем целия Камарг срещу зловещата мощ на Тъмната империя — петима герои и, надявам се, една героиня.

— Така да бъде — прошепна Хоукмун и я притисна към гърдите си. — Така да бъде.

Приключили с успешното прехвърляне по море от континента, Вълците и Лешоядите крачеха мрачно по пристанището на Лондра. Ала заедно с тях се завръщаха Мухите, Плъховете, Козите и Хрътките, както и много други кръвожадни чудовища на Гранбретан.

Мелиадус наблюдаваше дебаркиращите войници от една висока кула, която бе избрал за свой команден пункт. Една от групите привлече вниманието му и той напрегна поглед, опитвайки се да открие причината. Състоеше се от неколкостотин конници, предвождани от знаменосец, развяващ черно-бяло знаме — символ на неутралитет.

Мелиадус сбърчи вежди.

Това беше знамето на Адаз Промп, Гранд констебъла на Ордена на Хрътката. Означаваше ли това, че Проми все още не е избрал на коя страна да застане? Или целеше да измами една от воюващите страни? Мелиадус се замисли. Ако Адаз Промп преминеше на негова страна, дворецът щеше да падне с първия щурм. Той посегна към вълчия шлем и плъзна пръсти по металната муцуна.

През няколкото дни след началото на битката за Лондра Мелиадус все по-често изпадаше в мрачно настроение. Най-вече защото не знаеше дали Тарагорм е успял да върне обратно Медния замък. Вдъхновението, породено от успешното начало на кампанията, се смени с трескаво безпокойство заради все още неясния изход на начинанието.

Вратата се отвори. Мелиадус посегна автоматично към шлема си и побърза да го нахлупи.

— Ах, ти ли си Флана? Какво искаш?

— Тарагорм е тук.

— Тарагорм? С добри новини ли е дошъл?

На вратата се показа познатата маска-циферблат.

— По-скоро се надявам да чуя добри новини от теб — подхвърли кисело ученият. — Но май през последните дни успехите ни се броят на пръсти.

— Току-що пристигнаха подкрепленията. — Мелиадус махна с ръка към прозореца. — Войници от Ордените на Вълка и Лешояда. И малко Язовци.