Майкъл Муркок - Руническият жезъл

Оцелелите сгради бяха опушени от пожара, а по труповете имаше обгорени рани от огнестрели. От време на време се виждаше но някой мъртъв гранбретанец — телата им бяха скрити от тежки брони, а маските им — изцъклени безжизнено към небето.

— Доколкото виждам, всички убити гранбретанци са от Ордена на вълка — промърмори Хоукмун. — Хора на Мелиадус. Или са нападнали селото, или пък селяните са ги издебнали от засада. Ето, виж — този е бил промушен с кука, а от гърба на онзи стърчи мотика…

— Може би селяните са се вдигнали на бунт — предположи Оладан. — И Вълците са решили да ги накажат.

— Тогава защо са напуснали селото? — попита Хоукмун. — По всичко личи, че гарнизонът им е бил разположен тук.

Подкараха конете сред въргалящите се трупове. Въздухът вонеше на смърт. Нямаше никакво съмнение, че касапницата се е разиграла съвсем наскоро. Хоукмун посочи купищата избити животни — коне, крави, дори кучета.

— Гранбретанците не оставят след себе си нищо живо. Нищо, което би могло да послужи за прехрана. Сякаш са отстъпвали пред някакъв могъщ противник!

— Че кой може да е по-могъщ от Тъмната империя? — попита Оладан и неволно потрепери. — Да не би на сцената да се е появил някой нов враг, приятелю Хоукмун?

— Надявам се, че не. Ала гледката наистина ме озадачава.

— И отвращава — добави Оладан. Сред избитите имаше жени и деца, старци и младежи, с белези от мъчения и насилия, повечето бяха с прерязани гърла, защото гранбретанците имаха навика да убиват жертвите си, докато ги изнасилват.

Хоукмун въздъхна.

— Навсякъде са оставили своя страшен печат.

И внезапно вдигна глава, доловил тих звук, като полъх на вятър.

— Някой плаче. Може би ще намерим поне един оцелял.

Той насочи коня към една странична уличка, откъдето бе долетял звукът. Спря пред някаква разбита врата. На прага лежеше проснато моминско тяло, наполовина вътре, наполовина на улицата. Плачът се усили. Хоукмун скочи от коня и предпазливо доближи къщата. Оказа се, че плаче момичето. Той коленичи и го вдигна на ръце. Девойката беше почти гола, с разкъсани на парцали дрехи. През шията й минаваше аленочервена линия, сякаш по кожата е бил прекаран притъпен кинжал. Изглеждаше не повече от петнадесетгодишна, със сплъстени руси коси и светлосини очи. Тялото й беше покрито с рани и охлузвания. Тя изстена болезнено.

Дориан я положи внимателно на земята и се върна при коня си за манерката с вино на седлото. Опря гърлото на манерката в устните й, девойката отпи, внезапно отвори очи и се огледа изплашено.

— Не се страхувай — рече й нежно Хоукмун. — Аз съм враг на Тъмната империя.

— И си още жив?

Хоукмун с тъжна усмивка отвърна:

— Да, жив съм. Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн.

— Хоукмун фон Кьолн? Но ние те мислехме за мър-тъв — или напуснал завинаги този свят…

— Ето че се завърнах и кълна се, че ще отмъстя за вашето село. Какво се случи тук?

— Не съм съвсем сигурна, милорд. Чудовищата от Тъмната империя бяха решили да не оставят нито един жив. — Тя вдигна глава и се огледа. — Къде са баща ми, майка… сестричката ми…

Хоукмун погледна към къщата и потрепери.

— Мъртви са — рече той. Но беше спестил цялата истина. Нещастните жертви, изглежда, бяха подложени на ужасяващи мъчения. Той вдигна хлипащото момиче, качи го на седлото и каза: — Ще те отведа в Медния замък.

Настаниха девойката в най-мекото легло на замъка, под постоянните грижи на Боуджентъл, Изелда и Хоукмун, които не се отделяха от нея. Ала животът в нея гаснеше — не толкова от раните, а заради непосилната й мъка. Девойката искаше да умре. Не им оставаше друго, освен да уважат желанието й.

— Няколко месеца — разказваше им тя с отпаднал глас — селото ни беше окупирано от вълчи воини. Взимаха всичко, каквото си пожелаеха, а нас обрекоха на гладна смърт. Чухме, че били част от някаква армия, оставена да пази Камарг, макар че не можехме да си обясним защо ще пазят някакви пепелища…

— Очаквали са да се върнем — каза Хоукмун.

— Сигурно така е било — съгласи се девойката. След това продължи разказа си: — Вчера в селото кацна орнитоптер и пилотът отиде право при коменданта на гарнизона. Отнякъде плъзна слухът, че войниците получили нареждане да се върнат в Лондра и душите ни се изпълниха с надежда. Не мина и час, когато войниците от гарнизона се нахвърлиха върху нас и започнаха да убиват, измъчват и изнасилват. Бяха получили нареждане да не оставят нищо живо след себе си, за да не срещат съпротива, когато се върнат, а също и да не могат други да се сдобият с прехрана, ако посетят селото… И после си тръгнаха.