Майкъл Муркок - Руническият жезъл

— Значи са възнамерявали да се върнат — рече замислено Хоукмун. — Чудя се, какво ли ги е накарало да потеглят толкова бързо…

— Може би са били нападнати от нов враг? — предположи Боуджентъл, докато попиваше с кърпа челото на момичето.

— И на мен ми хрумна подобна мисъл, но ми изглежда малко вероятно — въздъхна Хоукмун. — Не само странно, но и неприятно е, че знаем толкова малко.

На вратата се почука. Влезе д’Аверк.

— Дошъл е един стар приятел, Хоукмун.

— Един стар приятел? Кой?

— Оркниецът — Орланд Фанк.

Хоукмун се изправи.

— Може би той ще ни просветли по въпроса.

Докато вървяха към вратата, Боуджентъл тихо произнесе:

— Момичето издъхна, дук Дориан.

— Но знаеше, че ще бъде отмъстена — отвърна с безизразен глас Хоукмун и заслиза по стълбите.

— Мирише на промяна, приятел, съгласен съм с теб — каза Орланд Фанк на граф Медни. Двамата се грееха край камината. Фанк махна с ръка на Хоукмун да се присъедини към тях. — Как я караш, дук Дориан?

— Добре, като се имат предвид обстоятелствата. Кажи, Фанк, известна ли ти е причината за внезапното потегляне на легионите?

— Тъкмо разправях на добрия граф, че не зная…

— Аз пък мислех, че знаеш всичко.

Фанк се ухили добродушно и намести вълнената шапка на челото си.

— Трябва ми време да науча туй-онуй, а пък и имах доста работа, откакто се разделихме в Днарк. Донесох подаръци за всички герои на Медния замък.

— Колко мило!

— Не са от мен, разбираш, а от един общ приятел — от Руническия жезъл. По-късно ще ви ги дам. Сигурно ще речете, че не са с особена практическа стойност, но кой може да прецени кое ще бъде нужно и кое не, когато се счепкаме с Тъмната империя.

Хоукмун се обърна към д’Аверк.

— Откри ли нещо интересно из околностите?

— Нищо повече от теб — отвърна д’Аверк. — Опожарени села, избити до крак обитатели. И навсякъде следи от трескаво организирано отстъпление. Не бих се изненадал, ако в големите градове са оставени малки гарнизони, колкото да поддържат реда.

— Като че ли всички са си изгубили ума — подхвърли графът.

— И така да е, смятам, че трябва да се възползваме от тяхната липса на разум — заяви Хоукмун с мрачна усмивка.

— Добре казано, дук Дориан — рече Фанк и тупна Хоукмун по рамото с лапа. — Време е да раздам подаръците.

— Както желаеш, уважаеми Фанк.

— Нека няколко прислужника ми помогнат, щото нещицата, дето ги нося, хич не са лекички. Докарах ги с два коня.

Графът се разпореди и след малко се появиха прислужниците, всеки нарамил обемисти и доста тежки на вид вързопи. Накрая влезе и Фанк, сложи двата последни вързопа на каменния под, изправи се и каза:

— Разопаковайте ги, господа.

Хоукмун се наведе и развърза платното на най-близкия вързоп. Премигна, заслепен за миг от яркото сияние, после втренчи поглед в собственото си отражение. На лицето му се изписа изненада. Из стаята се разнесоха сподавени възклицания.

Увитите предмети бяха бойни шлемове, изработени така, че да покриват изцяло главата, опирайки се на широка основа върху раменете. Металът, от който бяха изковани, беше съвсем непознат и полиран толкова фино, че можеше да съперничи с най-скъпите огледала на света. С изключение на два тесни отвора за очите шлемовете бяха съвсем гладки, лишени от каквито и да било гравирани украси, така че докато ги разглеждаха, всички виждаха само собствените си съвършени отражения. Задната страна на шлемовете бе изкована от същия непознат метал, но за разлика от предната беше декорирана по такъв начин, че веднага си личеше умелата ръка на създателя им. Хоукмун внезапно осъзна колко полезни могат да се окажат шлемовете по време на бой — противникът щеше да вижда единствено собственото си отражение, сякаш се сражава със самия себе си!

Хоукмун се изсмя гръмогласно.

— Прав си, създателят на тези шлемове трябва да е бил гений! Не съм виждал по-добра изработка.

— Пробвай го — посъветва го Фанк. — Ще видиш, че ще ти бъде по мярка. Това е отговорът на Руническия жезъл на маските на гранбретанците.

— А как ще разбера кой е моят? — попита граф Медни.

— Нищо по-лесно — отвърна Фанк. — Този пред теб. Отзад има меден кръст.

Графът се усмихна, вдигна шлема и си го сложи. Хоукмун го погледна, но видя само изненаданото си отражение с мътната черна перла в средата на челото. Завъртя своя шлем. Отзад имаше златен кръст. Сложи си го и отново погледна шлема на графа. В първия миг не забеляза нищо, после се вгледа по-внимателно и откри, че отраженията всъщност са безкрайно много.