Майкъл Муркок - Руническият жезъл

— Какви съмнения?

— Докато пресичахме Скандинавско море на път за дома — по поръчение на нашия върховен владетел, — срещнахме един кораб. От него научихме някакъв слух, който идел от Франция. Само това.

— Какъв кораб? Какъв беше този кораб?

— Същият като онези, които са привързани на кея — без мачти и с огромни задвижващи колела. Целият беше изпотрошен, носеше се по волята на течението, а на борда намерихме само двама ранени. Издъхнаха преди да ги прехвърлим на нашия кораб.

— Това е бил корабът на Шенегар Трот. От Амарек.

— Точно така ни казаха и те.

— Но какво общо има това с Хоукмун?

— Оказа се, че са срещнали Хоукмун в Амарек. Сражавали са се с него в някакъв град на име Днарк. Твърдяха, че причината за боя била не друго, а самият Рунически жезъл.

— И накрая Хоукмун е спечелил?

— Точно така. Хората на Трот били няколко хиляди, а противниците — четирима заедно с Хоукмун.

— И Хоукмун победил!?

— С помощта на някакви вълшебни войни — ако може да се вярва на разказа на ранените. Приличаше ми на смесица от реалност и измислица, но няма никакво съмнение, че по някакъв мистериозен начин Хоукмун е разгромил значително по-многобройни от неговите сили и че собственоръчно е убил Шенегар Трот. Изглежда също така, че се е сдобил с известни научни познания, за които в Гранбретан все още се знае твърде малко. Това се потвърждава от тайнствения начин, по който ни се измъкна последния път. Което пък ме връща при втория разказ — него го чух от един от твоите хора, току-що завърнал се в Лондра.

— Какъв е той?

— На континента се разнесъл слухът, че Медният замък се появил отново и че Хоукмун и останалите превзели някакъв град на север от Камарг, като избили всички наши войници в него. Ще призная, че ми е доста трудно да повярвам в последното. Откъде ще събере Хоукмун толкова многобройна армия?

— Подобни слухове не са рядкост по време на война — съгласи се Мелиадус. — Но не е изключено този да е верен. Значи вече вярваш, че Хоукмун е по-опасен за нас от Хуон?

— Склонен съм да мисля така. Има още нещо, Мелиадус. Мисля, че тази битка трябва да свърши колкото се може по-скоро. Защото ако Хоукмун наистина е събрал голяма армия — в Амарек или някъде другаде — на нас ще се падне честта да я унищожим. Аз съм с вас, Мелиадус. До два дни ще докарам половинмилионна армия Хрътки, която да бъде на ваше разположение.

— Смяташ ли, че ще са достатъчно, за да превземем двореца?

— Вероятно, ако разполагаме, с артилерийска поддръжка.

— Ще я имате. — Мелиадус потупа Промп по рамото. — Ах, барон Адаз, сега вече не се съмнявам в скорошната победа!

— Но колко от нас ще доживеят да я видят с очите си? — рече Промп. — Превземането на двореца ще е свързано с огромни загуби — най-малко неколкостотин хиляди.

— Заслужава си жертвата, бароне. Повярвай ми, заслужава си.

Мелиадус почувства, че отново се изпълва с вдъхновение при мисълта за скорошния разгром на Хуон и най-вече заради възможността да си премери отново силите с Хоукмун — особено ако Калан открие начин да върне живота на Черната перла, както беше обещал.

От прозореца на своя кабинет Мелиадус наблюдаваше монтирането на новото оръжие на Калан върху покрива на щаба. Намираха се съвсем близо до двореца, където боят продължаваше с нестихваща сила. Промп все още не беше довел своите хора — очевидно изчакваше първия опит с машината на Калан, преди да предприеме атака срещу вратите на двореца. Огромната сграда сякаш можеше да издържи на всякакъв щурм и да оцелее до края на света. Тя се издигаше на няколко нива, а горната й част се губеше в навъсеното небе. На четирите й краища бяха построени масивни отбранителни кули, които лъщяха в чудновата златиста светлина и бяха украсени с уродливи барелефи, изобразяващи различни мигове от древната величава история на Гранбретан. Целият сияещ в милион ослепителни цветове, защитен от гигантски стоманени порти, дебели няколко метра, дворецът сякаш се присмиваше на сражаващите се под него противници.

Докато го наблюдаваше, дори Мелиадус за миг бе завладян от съмнение, но сетне насочи вниманието си към оръжието на Калан. Сред бъркотията от жици и нагънати тръби се подаваше някаква фуния, която приличаше на чудовищен тромпет. Беше насочена право към стените на двореца, по които се тълпяха защитниците с маски на богомолки, свине и мухи. Силите на останалите ордени се подреждаха в боен строй край стените на града — готвеха се да нападнат Мелиадус в тил и баронът си даваше сметка, че е настъпил критичният момент от боя. Успееше ли да наклони поне за малко везните на своя страна, би могъл да се надява, че колебаещите се засега ордени ще застанат под неговите знамена.