Майкъл Муркок - Руническият жезъл

Внезапно над главата му се разнесе толкова силна експлозия, че цялата сграда се разтърси. Баронът скочи от носилката и се затича нагоре по стълбите. Но щом изскочи на покрива, бе принуден да отстъпи, прогонен от нагорещения въздух. И в същия миг зърна Калан, който се олюляваше, размахвайки ръце, със смачкана до неузнаваемост маска.

— Назад! — изкрещя Калан. — Машината избухна. Ако не бях при вратата, щеше да ме убие на място. Цялата кула е посипана със зелена слуз. Да се махаме преди да ни е изгорила.

— А Тарагорм? — досети се Мелиадус. — Къде е Тарагорм?

— Нищо не остана от него — отвърна Калан. — Хайде, да изчезваме оттук. Побързай, Мелиадус!

— Тарагорм е мъртъв? И толкова скоро, след като осъществи мечтата ми? — Мелиадус последва Калан надолу по стълбите. — Знаех, че ще ми създаде доста проблеми, след като се справим с Хуон. Тъкмо се чудех как да се отърва от него. Ето че сега всичко се реши от само себе си! Бедният ми зет!

Мелиадус избухна в смях и затича надолу.

Флана Микосеваар следеше развоя на битката от покрива на своята кула, където се намираше в относителна безопасност. Тя видя нахлуващите през отвора в стената войници и взрива върху кулата, която Мелиадус бе определил за свой щаб.

Когато кулата се срина, разрушавайки няколко сгради, графинята си помисли, че Мелиадус е загинал, но малко по-късно зърна знамето с неговия герб да се вее в челната редица на щурмуващите. Видя също така и знамето на Адаз Проми и остана изненадана, че Вълците и Хрътките — съперници открай време — щурмуват двореца заедно.

Флана въздъхна отегчено. Шумът от битката непрестанно се усилваше и от него нямаше никакво спасение. Защитниците правеха отчаяни опити да насочат дулата на огнестрелните оръдия надолу и да скъсят дистанцията за обстрел, но артилерията вече беше безполезна. Бяха я разположили така, защото очакваха обсадата да продължи дълго, и сега вече беше невъзможно да преместят оръдията на по-изгодна позиция. Само няколко по-дребни огнестрели все още бълваха пламъци зад разбитите дворцови порти.

Не след дълго шумът от битката започна да отслабва и мислите на Флана отново се насочиха към д’Аверк. Новините, донесени от Адаз Промп, бяха пробудили надеждите й, защото ако Хоукмун беше жив, напълно възможно бе и французинът да е редом с него.

Но дали някога щеше да го види отново? Или нейният възлюбен щеше да загине в някоя предстояща битка с преобладаващите сили на Гранбретан? Дори и да оцелееше, беше обречен на постоянно преследване, както всички заклети врагове на Тъмната империя. Рано или късно Хоукмун, д’Аверк и техните съюзници щяха да срещнат смъртта си. Можеше и да стигнат бреговете на континента, но едва ли щяха да успеят да приближат Лондра или да прекосят канала — както Сребърният мост, така и всички кораби се охраняваха зорко.

Мина й мисълта да сложи край на този досаден живот, но после реши, че не си заслужава усилието. Можеше да го стори, когато изчезне и последната надежда — не по-рано. От друга страна, ако станеше кралица, щеше да разполага с неограничена власт. А това означаваше, че би могла да поиска от Мелиадус да прости на д’Аверк — баронът едва ли го поставяше на първо място сред враговете си, въпреки че французинът официално бе обявен за предател.

Откъм двореца се разнесоха възторжени крясъци. Флана вдигна глава.

Мелиадус и Адаз Промп нахлуваха през портите начело на своята армия. Победата беше съвсем близко.

Възседнал своя вран жребец, барон Мелиадус се носеше в безумен галоп по коридорите на двореца. Неведнъж преди бе идвал тук, но винаги за да бъде оскърбен и подлаган на унижения. Ето че сега могъщият му боен вик отекваше в залите, а маската с озъбената вълча паст блестеше победоносно, докато гвардейците се разбягва-ха пред него като подплашени хлебарки. Мелиадус ги косеше с огромния си меч, който неведнъж бе предлагал в служба на краля. Той изправи коня на задните му крака и копитата заудряха шлемовете на Богомолките със същата страшна сила, с каквато бяха тъпкали земите на покорените страни.

Мелиадус се разсмя гръмогласно. Мелиадус изрева възторжено. Мелиадус препусна към тронната зала, където се стичаха последните живи защитници. Зърна ги в далечния край на залата, тъкмо когато се опитваха да насочат единствения оцелял огнестрел. Начело на малка дружина вълчи войни баронът пришпори непоколебимо коня напред и се вряза в оръдието още преди артилеристите да го подготвят за стрелба. Няколко огнестрела удариха по щурмуващата конница, но Мелиадус дори не им обърна внимание. С пламнали като на някакво митично чудовище очи разяреният му жребец поваляше всичко, което се изпречваше на пътя му.