Майкъл Муркок - Руническият жезъл

Молеше се само мястото й да заеме някоя по-достойна сила.

Мелиадус дръпна юздите на жребеца си.

— Няма да се отделяш нито крачка от мен, момче. Ще ми казваш точно какво виждаш, за да мога да ръководя битката.

— Разбрано, милорд.

— Добре. Войсковите части подредиха ли се?

— Тъй вярно, милорд. Очакват знак от вас.

— Вижда ли се вече онзи негодник Хоукмун?

— По Сребърния мост право към нас препускат някакви конници. Съвсем скоро ще се срещнат с нашите предни редици — ако преди това не побягнат.

— Няма да побягнат — изсумтя Мелиадус. — Не познаваш Хоукмун. Сега виждаш ли ги по-ясно?

— Виждам някакви сребристи отблясъци — като сигнали от хелиограф — един-два-три, четири-пет-шест. Отразяват светлината на слънцето. Шест сребърни огледала. Какво ли може да е това?

— Може би остриета на копия?

— Не, милорд, не са копия.

— Както и да е, скоро ще узнаем.

— Да, милорд.

— А сега какво?

— Виждам шестима ездачи, предвождащи малобройна конница. Главата на всеки от шестимата сияе в сребрист ореол. Ами да, милорд, отблясъците са от шлемовете им! Разбира се, че от шлемовете!

— Сигурно са добре полирани, а?

— Прикриват и лицата им. Толкова са ярки, че…е направо непоносимо да ги гледаш.

— Странно… Но няма значение, скоро ще разтрошим тези шлемове с остриетата на нашите оръжия. Нали предаде нареждането Хоукмун да бъде заловен жив, а всички останали — избити?

— Предадох го, милорд.

— Добре.

— Казах им и другото — ако Хоукмун внезапно се хване за главата и започне да се държи странно, да ви известят незабавно.

— Чудесно — кимна доволно Мелиадус. — Идва часът да отмъстя за всичко.

— Почти стигнаха края на моста, милорд. Забелязаха ни, но не спират.

— Тогава дай сигнал за атака — нареди Мелиадус. — Глашатай, надувай тръбата.

— Нападат ли вече? — попита след малко баронът.

— Нападат, милорд.

— И какво става? Срещнаха ли се двете армии?

— Срещнаха се, милорд.

— Казвай какво става!

— Не съм… не съм съвсем сигурен, милорд… толкова силно блестят шлемовете им… а и всичко е озарено от някаква чудна розова светлина… но армията на Хоук-мун е по-голяма, отколкото изглеждаше в началото. Има пехота… и кавалерия също! Кълна се в зъба на Хуон, ох, простете, милорд, в гърдите на Флана! Никога досега не съм виждал по-странни войници!

— Как изглеждат?

— Това са варвари… ужасно примитивни — и свирепи! Врязват се в нашите редици като нож в кашкавал!

— Какво? Не може да бъде. Ние разполагаме с пет хиляди души, а те с петстотин. Всички съгледвачи го потвърдиха.

— Повече от петстотин са, милорд. Много повече.

— Нима съгледвачите са се измамили? Или всички се побъркваме колективно? Хоукмун сигурно е довел тези варварски воини от Амарек. Какво става? Какво става? Отблъснаха ли атаката нашите сили?

— Още не са, милорд.

— Но какво толкова чакат?

— Те отстъпват, милорд.

— Отстъпват? Невъзможно!

— Бих казал, че отстъпват доста бързо, милорд. Имам предвид оцелелите.

— Какви ги говориш? Колко са останали от първоначалните пет хиляди?

— Не повече от петстотин души, милорд. Редовете им са разпокъсани.

— Кажи на пилота да подготви орнитоптера за полет.

— Слушам, милорд.

— Готов ли е вече?

— Тъй вярно, милорд.

— Какво става с Хоукмун и неговата шайка? Какво правят онези със сребърните шлемове?

— Преследват остатъците от нашата армия, милорд. Полето е осеяно с трупове. В момента свирепите войни довършват нашата пехота. Само кавалерията успя да се измъкне.

— Не мога да повярвам! О, проклета да е тази слепота! Струва ми се, че сънувам кошмарен сън!

— Ще ви отведа при орнитоптера, милорд.

— Благодаря ти, момче. Ей, пилотът — карай право към Лондра. Побързай! Трябва да обмисля новите планове.

В мига, когато орнитоптерът се издигаше, плющейки с металните си криле, Мелиадус зърна сребристи отблясъци, премигна и погледна надолу. Изведнъж установи, че вече може да вижда. Различаваше съвсем ясно шестте сияещи шлема, за които бе споменало момчето, виждаше избитите легиони, на които бе възложил да разбият армията на Хоукмун, виждаше паническия бяг на остатъците от своята горда кавалерия. Чуваше и далечния подигравателен смях, който сигурно принадлежеше на най-заклетия му враг.

Един от конниците спря и размаха заканително юмрук.

— Хоукмун! Хоукмун! — отекна над полето. Сребърният шлем гледаше право към орнитоптера.