Калман Папай: Отново и отново

Мълчаха. И двамата се измъчваха от съмнения. После умората надделя и те потънаха в дълбок сън.

— Мистър Мортимър и мистър Ведреш, чувате ли ме?… Мистър Мортимър и мистър Ведреш, събуждайте се!… Разбирате ли онова, което казвам?… Мистър Мортимър и мистър Ведреш, чувате ли ме?

— Кой ни говори?

— Радвам се, че се събудихте. Желая ви добро утро.

— Бихме желали да знаем с кого разговаряме.

— Аз говоря от името на жителите на града. Прекият ми началник… У вас биха го нарекли градски кмет.

— Бихме могли евентуално да разговаряме и лично?

— Не. Чувате гласа ми през един вграден в стената високоговорител. Аз съм робот. Задачата ми е да бъда на ваше разположение. Поръчано ми е, ако пристигнат гости, да бъда на тяхно разположение.

— Откъде знаете езика ни?

— Тази нощ, докато спахте, изучавах езика, на който говорите. Трябваше да избирам между два. Избрах онзи, който разбирате и двамата.

— И шефът ти ли е робот?

— Не, той не е робот.

— С него не бихме ли могли да разговаряме?

— Не. Още не знае, че сте тук.

— Не искаш ли да го уведомиш?

— Всеки ден идва при мене. Тогава ще му спомена.

— Скоро ли ще бъде това?

— Не. Имате ли някакво желание?

— Извести ни, когато говориш с него.

— Добре.

— Още нещо.

— Да?

— Шефът ти… как изглежда?

— Прилича на вас. Само е по-възрастен.

— Благодарим.

— Дочуване.

Седяха на леглата си и се гледаха. Слънцето вече се беше вдигнало високо и през прозореца се виждаше голяма част от града. Нямаше никаква следа от живот.

Преди още някой от двамата да проговори, роботът отново се обади:

— Мистър Мортимър и мистър Ведреш.

— Слушаме те.

— Сега говорих с шефа си.

— Бихме ли могли и ние да разговаряме с него?

— Вече си отиде.

— Не каза ли нещо за нас?

— Той само изслушва моите доклади и обикновено не казва нищо.

— Не знаеш ли къде отиде?

— Дойдох при вас. — Роботът млъкна, а двамата се обърнаха в посока на гласа. Пред тях стоеше около петдесетгодишен мъж с прошарени коси. — Името ми е Уилям Форст. Радвам се, че ви виждам. Имената ви вече зная, не трябва да се представяте. Ако не се лъжа, вие също сте археолози.

— Да — каза Мортимър, — такива сме. Но простете ми, вие как попаднахте тук? Може би…

— Да, попаднах тук, както и вие… Само… Само малко по-отдавна. Елате с мене, ще ви разкажа всичко, което зная.

— Роботът…

— Аз съм му шеф — каза Форст. — А сега се облечете и елате с мене. Дъщеря ми ще се зарадва, че водя гости.

В една къща, малко по-далеч от центъра, ги посрещна младо момиче, което се представи като Мира Форст. Бащата започна да разказва историята си в малко странна, но много удобно обзаведена стая.

Може би сте чували името ми. По всяка вероятност изчезването ми е имало някакъв отзвук. Не е ли? Все едно, това не е важно. Факт е, че попаднах тук също така, както и вие. Може би само с тази разлика, че когато забелязах, че предметите около мене изчезват, съзнателно се опитах да изчезна и аз самият. Това стана преди около пет години, тук е доста трудно да се придържаме към земното летоброене. Имаше тогава международен лагер в Адаб, както, струва ми се, и във вашия случай. Преди да направя решителната стъпка, написах на дъщеря си за своето намерение и за онова, което вече знаех. Поръчах й, ако в срок от една седмица не се обадя, да каже всичко на съответните органи. Тя обаче вместо това — тук той хвърли изпълнен с упрек поглед към стройната си кестенява дъщеря — не казала на никого, а просто дойде при мене. Това стана причина за много беди. Е, все едно.

И така, да продължа. Изминах оня път, който изминахте и вие, и ме смаяха богатството и развитието на тази цивилизация. Ще ви разкажа нещо, което едва ли можете да знаете, защото не сте достатъчно отдавна тук: автоматично се регулират времето и климатичните условия, тук цари онова приятно време, което вече изпитахте. Всичко е механизирано и напълно автоматизирано. За проверката и ръководенето на целия икономически живот е нужен само един човек. Значителна част от машините функционират с предаване на мисли, по-нататък няма да изреждам.

Не смогвах да се удивлявам и започнах да търся онези същества, които са създали всичко това. Търсих ги, но не ги намерих. Пет години е много време. Най-напред се запознах с града, после се престраших с Мира да отидем и по-надалеч. Никакъв резултат. Ходихме в доста подобни на този град места, но всички бяха необитаеми. Машините и роботите обаче работеха и тъй като в университета Мира се готвеше за електроинженер, наскоро можахме да проверим функционирането им, въпреки че много рядко принципът му ни биваше ясен.