Калман Папай - Отново и отново

— Тогава къде сме? — попита.

— Не зная. На друга планета, под друго слънце. В нашата Слънчева система освен Земята няма планета, на която би могло да се създаде биосфера, подобна на тази.

— Много си уверен. Не забравяй, че не сме на Земята — каза след кратка пауза Ведреш. Англичанинът сви рамене.

— Кажи-речи, вече една седмица съм тук — каза.

— По-надалеч какво има? — попита Ведреш.

— Не зная. Веднъж тръгнах, но паркът е много голям. Не исках сам да отивам прекалено надалеч. И в библиотеката има какво да се разглежда.

— Филмите ли?

— Да. Намерих прожекционен апарат за тях.

— И?

— Математика, физика. Нито дума не разбирам от тях. Текстът е драскотини, формулите дори и на матерния си език не ги разбирам!

— И кажи… тях не ги ли видя?

Англичанинът поклати глава.

— Не. За щастие.

— Разбирам те. Смятам, че с векове са пред нас.

— Вероятно, ако не и с повече. Помисли си само как попаднахме тук.

Бавно се разхождаха по тревата.

— Интересно. На теб не ти ли направи впечатление колко е тихо? Като че ли няма никакво живо същество.

— Може би само не ги забелязваме — каза Мортимър, — в края на краищата не сме на Земята.

— Много е трудно да свикнеш с тази мисъл.

Мортимър се спря.

— Кажи, не си ли гладен?

— Струва ми се, да.

— Тогава да се върнем. И съсредоточи мислите си върху това, че си гладен, докато пътуваме с електрокара.

Ведреш вече не се изненада, дори когато, подобно на по-раншните събития, се намериха в едно малко помещение и там от стената им се поднесе обед в метални чинии. Беше вкусно, въпреки че не приличаше на нито едно от познатите им земни ястия.

— Рано или късно ще свикнеш с мисълта, че не си на Земята — каза англичанинът. — Средата ще ти помогне да се убедиш.

После, когато отново бяха в библиотеката, решиха да напуснат къщата и да се опитат да намерят онези, които са ги довели в този познат за тях и все пак толкова чужд свят.

— Трябва да са имали някаква цел, за да ни доведат тук — каза Ведреш.

— Но, изглежда, са ни забравили. А ние дори не знаем къде да ги търсим. Всичко това е много странно.

— Може само да ни наблюдават.

И двамата настръхнаха от тази мисъл.

— Ролята на опитно зайче не ми е особено приятна — каза англичанинът. — Е, тогава да ги търсим.

— Но как? Този парк може да е огромен.

— Аз смятам, че това тук е само един вид опитен център — заяви Ведреш замислен. — Някъде сигурно има град или нещо подобно. Трябва да се доберем до него.

— Но как можем да стигнем дотам? — Ведреш се замисли. — Смятам, че нашият електрокар на въздушна възглавница тъкмо отговаря за тази цел — добави после той.

Спогледаха се и в следващия миг вече бяха вън от библиотеката и се плъзгаха с електрокара по потопените в зелена светлина тихи коридори. И двамата мислеха за къщи, за много къщи и хора, докато електрокарът безшумно се плъзгаше над тревата през парка към една само на него позната цел.

Паркът беше наистина голям и по пътя не видяха нито едно живо същество. Пътуваха дълго, докато най-после излязоха на тревиста равнина. Слънцето слезе ниско, вероятно беше късно след обяд, но според Мортимър до настъпването на нощта имаше още много време, защото тук дните били по-дълги.

В равнината също нямаше следи от живот. Времето си течеше, пътят им не свършваше и те започнаха да съжаляват, че не отмениха разузнаването за следващия ден.

Пътуваха часове наред, но пейзажът не се променяше. Слънцето се спускаше все по-ниско и вече се подготвиха мислено, че ще пренощуват на открито, когато Мортимър изведнъж протегна ръката си.

— Там — каза.

Ведреш го проследи с поглед.

— Виждам — продължи. — Изглежда все пак си струваше да се заемем с това. — После добави неуверено. — Или може би е по-добре да изчакаме до сутринта. Започвам да се уморявам.

— Не — възрази Мортимър. — По-скоро да става, каквото ще става.

Там, накъдето сочеше Мортимър, лъчите на залязващото слънце многократно се отразяваха от нещо. Електрокарът се движеше право натам и постепенно започнаха все по-ясно да се очертават контурите на един град.

В началото на града електрокарът спря и двамата мъже по никакъв начин не можаха да го накарат да продължи. Бяха уморени и не чувствуваха особено желание останалия път до вътрешността на града да извървят пеша. След малко обаче откъм града пристигна друго превозно средство, подобно на онова, с което бяха пътували досега, само че изглеждаше по-удобно. След кратко колебание се качиха и то тръгна към града. Видяха също, че предишният ми електрокар се отправи обратно, после първите къщи го скриха от погледа им.