Калман Папай: Отново и отново

След това си тръгна и остави отчаяния емисар насаме със съмненията си.

Ведреш не можеше да си намери място след изчезването на Мортимър. Преди идването на полицията беше ходил много пъти в палатката на англичанина, дано намери някаква следа, евентуално оставено известие или каквото и да е, което да насочва къде се намира англичанинът. Веднъж, когато се завърна от палатката на Мортимър, забеляза, че му липсва запалката. Спомняше си точно: сложи я до себе си, когато седна на земята при входа, за да изпуши една цигара, но вече беше късно и не му се щеше да се връща за нея. На другия ден нямаше и помен от запалката му. Напразно разпитваше — освен него никой не беше ходил там, никой не знаеше нищо за запалката. Разгледа и около палатката, може все пак да не я е оставил вътре, но я нямаше никъде.

Палатката се намираше малко по-високо от околните сгради и англичанинът се беше зарадвал, че може да я опъне на такова място, където нямаше да влиза в нея вода, ако вали дъжд. Всъщност я бе опънал върху една развалина и даже беше горд, защото се смяташе за единствен жител на града.

Когато майор Фатази го разпита, унгарецът не каза за случая със запалката, от една страна, защото в сравнение с изчезването на човек беше маловажно, а от друга страна — и той самият вече се съмняваше дали наистина я е оставил в палатката. От майора научи и това, че изчезването на Мортимър не е първият такъв случай. Ведреш изведнъж почувствува, че е открил нещо важно, нещо, навеждащо на следа. Още не разбираше нищо, но чувствуваше, че събитията могат да се свържат някак си. Стана много неспокоен и си отиде, без да каже на Фатази каквото и да е за мислите си. След объркването около изчезването на Мортимър не излизаха на работа и един преди обед Ведреш, след прекарани дълги минути пред бутилка домашна черешова ракия, си мислеше, че е разрешил загадката. Трябваше след обяд да направи опит.

По време на обяда разговорът все още се въртеше около изчезването на Мортимър. Този път Ведреш не се включи в него. След като се нахрани, изтича до бунгалото си. Размисли известно време и реши, че ще извърши опита с някакъв малък предмет. Няколко минути по-късно постави на пода в палатката на англичанина кибритена кутийка, после седна пред входа на палатката и зачака. Докрай трябваше да остане там. Дори и да е намерил наистина разрешението, и тогава не би повярвал, ако не провери сам.

Палеше цигара след цигара, минутите се изнизваха бавно. От време на време поглеждаше към кутийката, но не забелязваше никаква промяна. Постепенно започна да губи надежда, че ще се случи нещо.

Наближаваше часът за вечеря и той размишляваше кой би могъл да го смени, докато се храни. После се отказа — ще го помислят за луд. Неусетно се стъмни и времето за вечеря изтичаше. Реши, че на другия ден сутринта ще започне отново, цял ден ще бди. Влезе в тъмната палатка и потърси пипнешком кибрита. Изведнъж се спря, в него проблесна прозрението. Щракна джобното си фенерче — кибритената кутийка беше изчезнала.

Вечерта Ведреш поиска и получи разрешение да се премести в изоставената палатка на Мортимър.

Клепачите му бяха като от олово, не усещаше тялото си. Безчувствено висеше в нищото, в пълен мрак. Не знаеше откога е така и докога ще продължи. Нямаше минало и не познаваше бъдещето. Нямаше воля, нямаше мисли, не чувствуваше целта на съществуването си. После нещо започна да се размърдва в дълбините на съзнанието му и той откри, че е недоволен от настоящето. Недоволството му все повече растеше, докато не пристигна заповедта: „Промени!“ „Но как?“ — попита. „Разруши света около себе си!“ — прозвуча отговорът. „Нямам ръце, нямам тяло, не мога дори да мръдна — отговори отчаяно. — Какво да правя?“ Беше тихо, после дойде отговорът: „Отвори очите си и се огледай!“ и с цената на огромно усилие отвори очите си.

Бледозелена светлина осветяваше всичко наоколо. Ведреш лежеше кротко. Чувствуваше се много уморен и слаб. Едва успя да си помръдне главата. Сякаш и тя беше направена от олово. Но поне мъчителното му главоболие беше минало.

Зелената светлина приятно отморяваше очите му. Не знаеше колко е лежал така, когато усети, че силите му започват да се връщат и се опита да седне в леглото.

Стаята беше твърде голяма. Зелената светлина идваше от горе, но не можеше да установи произхода й. Вътре имаше разхвърляни мебели и като ги поразгледа внимателно, забеляза, че между тях са и изчезналите вещи на Мортимър. Предположението му се оправда. Опита се да стане на крака, но не му стигнаха силите. Започна да размишлява какво да облече, но се сети, че и неговите вещи трябваше да са тук. И наистина бяха тук. Но когато го обзе радостта, че всичко става според предвижданията му, изведнъж усети несигурност: къде всъщност е попаднал?