Калман Папай: Отново и отново

Отново се огледа, сега вече по-внимателно. Стаята беше много голяма, около сто квадратни метра площ. Освен вещите на Мортимър и неговите, имаше още няколко мебели в нея. Стените бяха гладки като огледало и блестяха със зеленикава светлина. Врата не видя никъде. „Но и Мортимър е излязъл оттук някак си“ — помисли. Облече се и обиколи стаята. Когато на едно място пристъпи по-близо до стената, тя безшумно се отвори пред него. Намери се в коридор, осветен от същата зелена светлина, както и стаята. Щом излезе от стаята, стената след него отново се затвори. Под краката му нещо изшумоля. Беше къс хартия:

„Не се учудвайте от нищо. Това надминава всякаква фантазия. Един друг свят. Тръгнете и потърсете библиотеката. Ако не съм там, ще намерите бележка.

Коридорът не беше дълъг и се вливаше в друг. Тук се намираше нещо, което приличаше на електрокар, но нямаше колела. Ведреш го разгледа, но не научи нищо ново. Имаше форма на превозно средство, но по него нямаше и следа от механизъм за управление. Двадесет сантиметра висок, с две седалки. Качи се, за да го изпробва, и електрокарът веднага тръгна. Най-напред искаше да скочи от него, но после промени решението си. Накъде би тръгнал, ако имаше възможност сам да избира? Разбира се, към библиотеката. Но и без това не знаеше къде се намира.

Превозното средство безшумно се плъзгаше на няколко сантиметра над пода. Макар че нищо не нарушаваше еднообразието на коридора, той знаеше, че зад стените могат да се крият помещения като стаята, откъдето идваше. Светлината се усилваше, коридорът преминаваше в други коридори, откъдето се разклоняваха нови, а електрокарът, без да намалява скоростта си, завиваше надясно или наляво, към една неизвестна за Ведреш цел.

Унгарецът мислеше за бележката: всъщност къде ли е и какво трябва да разбира под думите, че това е друг свят, когато електрокарът спря и пред него се отвори едната стена на коридора. Ведреш влезе и се намери в библиотеката.

Там нямаше нито една книга и все пак, още щом влезе, усети, че е в библиотека. Виждаха се един над друг рафтове, които стигаха до тавана, с наредени върху тях кутии, напомнящи книги. Когато смъкна една от тях и я отвори, видя, че вътре има филм.

— Радвам се, че те виждам, старче — обади се до него един глас и преди още да погледне нагоре, Ведреш знаеше, че това е Мортимър.

— Откровено казано, не вярвах, че така скоро ще те видя отново. Изглежда, си струваше да се напише онова малко писмо.

— Знаеш ли, Джек — започна Ведреш, — не вярвам да е моя заслугата, че те намерих. Онова малко превозно средство на въздушна възглавница като че ли отгатваше мислите ми, когато ме докара тук.

— Точно за това става дума — кимна Мортимър, — с мислите си ти си го управлявал.

Ведреш го гледаше с удивление.

— Казваш, че…

— Да. Управлява се чрез предаване на мисли. Хубава конструкцийка. — Англичанинът измъкна лулата си и се залови с дългата церемония по пълненето й с тютюн. — Вероятно се чудиш кои са направили онези чудни работи, с които се срещна, после къде ли сме, как попаднахме тук и т.н., и т.н.

Ведреш потвърди:

— Точно за тези неща исках да питам.

— Ами на първия въпрос май мога да отговоря: изглежда, собствениците са гении, които на всичкото отгоре се и скриха от нас. Една седмица не съм срещнал жива душа. На третия въпрос за съжаление не мога да отговоря нищо, а на втория ти сам ще си дадеш отговор, ако дойдеш с мене.

Излязоха от „библиотеката“. В края на коридора се появи превозното средство на въздушна възглавница и спря пред тях.

— Ще излезем на открито — каза Мортимър, когато тръгнаха.

Дълго се движиха по зелените коридори. Ведреш искаше да пита за много неща, но докато пътуваха, не каза нито дума. Коридорите леко се издигаха, зелената светлина все повече се засилваше. После изведнъж една стена се изпречи на пътя им. Електрокарът спря и стената се отвори. Излязоха на открито.

На зеленото небе блестеше зеленикавожълто слънце. Сградата, откъдето дойдоха, беше едноетажна къща с равен покрив, без прозорци. Пред тях се простираше парк. Цареше пълна тишина.

— Красиво — наруши мълчанието Ведреш.

— Да, макар че бихме могли да бъдем на Земята — каза Мортимър, — но не сме там. Това не е Земята. Не може да бъде тя. Погледни небето. Разгледай наоколо — това не са земни растения. Също като на Земята и все пак е друго. Да, макар че бихме могли да бъдем на Земята, но не сме там.

Неприятно чувство обзе Ведреш.