Калман Папай: Отново и отново

— Много съм неспокойна за татко — наруши тишината момичето. — Трябваше да отида с него.

— Баща ти и без това нямаше да се съгласи.

— Но вече знаем как функционира. И нищо не рискуваме. Пробните предмети изчезнаха, както очаквахме.

— Може — съгласи се Ведреш без особена увереност.

— Не, може, а сигурно. Това не са земни машини.

— Но тъкмо за това. Може би дори не бихме забелязали, ако се развалят.

— Защо? Да не мислиш, че не са монтирали предпазни съоръжения?

— Сигурно — каза Ведреш. — Но и това също е сигурно, че оттогава са изминали около десет хиляди години.

— Точно затова ми се искаше да отида с него — призна момичето. — Нали аз регулирах всичко.

— Виждаш ли, затова трябваше да останеш тук. Може би още имам нужда от твоята помощ. — Погледна момичето и видя, че то е вперило поглед пред себе си в нищото. — Успокой се, Мира. На Земята ще се срещнем всички.

Момичето като че ли не го чу.

— Страхуваше се за мене да не се случи някаква беда — каза най-после.

— Кога можем да тръгнем? — попита Ведреш.

— Дори и веднага.

— Тогава да тръгваме.

Момичето не отвърна нищо. Ведреш обгърна с поглед околността:

— Сега, когато можем да се върнем, почти съжалявам.

— Ние прекарахме тук пет години — каза момичето — и ни крепеше мисълта, че някога ще се върнем на Земята.

Мълчаливо изминаха пътя в развиделяващите се в зелена светлина коридори към трансформационната стая. За Ведреш всичко беше познато и някак си интимно. Наистина съжаляваше да остави този свят тук. Ако не остане никой — това добре знаеше, — никога няма да могат да се завърнат обратно. Няма да има кой да обърне посоката на трансформацията. Защо не остави поръчение! Кой знае кога ще се отдаде следващият случай в историята на човечеството да влезе в контакт с една така развита цивилизация, за толкова кратко време да се сдобие с такова голямо количество знания. И сега, след като те си отиват, се затваря една невидима врата и човечеството пропуска една голяма възможност. Разбира се, ако са много далеч от Земята, нищо чудно, че докато информацията се върне обратно, там вече тя не би могла да бъде полезна, кой знае? И в какъв ли свят ще се върнат? Те не остаряват, но на Земята не се знае коя година е вече.

Беше в стаята, където за първи път се съвзе на тази планета. Тук нищо не се беше променило, само предметите липсваха, които по онова време бяха донесли със себе си. И, разбира се, Форст и Мортимър, които преди два дни влязоха тук. Веднага ще се върне и Мира, само още веднъж ще провери съоръженията. После — после обратно на непознатата Земя. Там поне ще разберат от колко далече са дошли, само трябва да погледнат календара.

Стената на едно място се разтвори. В отвора стоеше момичето. Лицето му беше бледо. Влезе неуверено, после се облегна на стената. Ведреш се обезпокои.

— Машините — шепнеше момичето, — машините спряха.

— Какво? — скочи Ведреш. Въпреки тревогата си едва сега забеляза колко е хубаво момичето.

— Нищо не работи. И нямам ни най-малка представа какво трябва да се направи. Никога не успях да разбера електрониката им.

Светът около Ведреш се разлюля. Значи остават. И кой знае докога. Сбогом, Земя.

— Влязох, за да проверя регулацията, но машините бяха спрели. Ще полудея — разплака се тя.

Ведреш беше вече по-спокоен. И той самият се чудеше на това, но беше започнал да се примирява с положението. Съдбата е искала натрупаното огромно знание да не се загуби. Разбира се, Мира… Само преди няколко минути каза, че животът й се състои в надеждата да се завърне у дома. Не беше я виждал никога такава нежна, като малко момиче.

— Сега какво ще стане? — гласът на момичето, молещ за помощ, го върна обратно в действителността. Какво може да му каже? Това, че всъщност не съжалява? И изведнъж осъзна, че не съжалява тъкмо защото момичето е до него.

— Сега да се махнем, Мира. Утре ще се върнем. И ако трябва — и вдругиден.

— Ами ако е напразно? — личеше си, че момичето очаква от него спасителната идея. Онова, което той нямаше.

— Тогава ще се върнем друг път. Отново и отново.

— А ако не можем да се освободим в никакъв случай?

— Да се надяваме, че някога ще можем да се завърнем. Но тогава да не тръгваме с празни ръце. Ние сме тук първите хора. Ако така ти харесва — Адам и Ева. Както едно време онези две същества, които са влезли във връзка с нашите предци на Земята. Няма в това нищо ново. На тях тогава им е било сигурно много по-трудно. И аз зная, сигурно зная, че те не са се предали… Ние ще се предадем ли?