Орхан Памук - Бялата крепост

Направихме специална демонстрация за него накарахме небето и земята да стенат; сетне едно по едно му показахме подготвените от нас за възпламеняващите се барутни смески артилерийски чаши, гюлетата, новите оръдия, чертежите на още неотлетите дула и проектите на запалителните самозадействащи се механизми. Прояви по-голям интерес към мен, отколкото към тях. Първоначално Ходжа гледаше да ме държи настрана, но щом демонстрацията започна, падишахът забелязал как раздавам нареждания наравно с Ходжа, как хората ни се допитват колкото до Ходжа, толкова и до мен, и това го заинтригувало.

За втори път, петнайсет години по-късно, се представях на негово величество — падишахът ме изгледа тъй, както се гледа някой, когото познаваш, но не се сещаш кой е; приличаше на човек, опитващ се със затворени очи да разпознае плода, който вкусва. Целунах пеша на дрехата му. Не се разгневи, щом узна, че съм тук от двайсет години, а все още не съм станал мюсюлманин. Друго занимаваше мисълта му.

— Значи, двайсет години? — рече. — Странно!

И веднага ме попита:

— Ти ли го научи на всички тия неща?

Не попита обаче, за да чуе моя отговор — вече бе напуснал прокъсаната ни шатра, вмирисана на барут и селитра, и крачеше към красив бял кон; внезапно спря, извърна се към нас, към двамата — стояхме един до друг — и се усмихна, сякаш бе зърнал някое от невероятните, сътворени от Аллах чудеса, призвани да сломят надменността на човешкия род, да го накарат да проумее своята глупост: я джудже без всякакви недостатъци, я близнаци, приличащи си като две капки вода.

През нощта мислих за него, но не както му се щеше на Ходжа. Ходжа все тъй говореше за него с ненавист, ала аз бях разбрал, че не можех да изпитвам към падишаха ненавист, че не можех да го подценявам — допадаха ми спокойствието му, обичливостта му и поведението му на разглезено хлапе, което тутакси изрича първото, което му скимне. Щеше ми се да съм като него или да съм приятел с него. След гневната криза на Ходжа, докато се мъчех да заспя в постелята, си казах: падишахът не е човек, заслужаващ да бъде мамен, щеше ми се да споделя с него всичко. Но какво ли беше това всичко?

Интересът ни, оказа се, бил взаимен. Веднъж, съвсем неохотно, Ходжа ми съобщи, че сутринта падишахът ни очаквал двамата и аз тръгнах с него. Беше един от онези прекрасни есенни дни, ухаещи на море и водорасли. Цялата сутрин прекарахме край басейн с водни лилии под люляците и чинарите в голямата дъбрава, покрита с окапали червени листа. Султанът пожела да поговорим за жабите, щъкащи из басейна. Ходжа не му достави удоволствието, подхвърли няколко шаблонни, лишени от цвят и фантазия думи. Султанът дори не обърна внимание на това своеволие, което ме смая. Повече се интересуваше от мен. Ето защо се разпрострях върху механиката на жабешките подскоци, върху кръвообращението на жабите, върху сърцата им, които продължават туптенето си дълго, след като старателно са отделени от телата, върху мухите и другите насекоми, с които се хранеха. Поисках лист и перо, за да покажа нагледно еволюцията, през която преминава едно яйце, докато заприлича на развитите жаби в басейна. Падишахът доста се заинтригува от рисунките, които правех с камъшеното перо, донесено в сребърен дивит 36 36 Дивит — някогашна мастилница с прикрепена към нея кутийки за пера. — (Бел. прев.) , инкрустиран с рубини. Беше му забавно да чуе всички народни приказки за жаби, за които се бях досетил, а когато стигнах до принцесата, целунала жабока, лицето му изрази погнуса, ала той далеч не приличаше на глуповатия младеж, описван от Ходжа; напомняше по-скоро на разумен зрял мъж, възнамеряващ всекидневно да се занимава с наука и изкуство. В края на тези невероятни часове — през това време Ходжа не спираше да се чумери, — падишахът, вгледан в рисунките на жабата, които държеше в ръката си, ми каза: „Подозирах, всъщност, че ти съчиняваш историите. А значи ти си изработил и рисунките!“ Сетне ме заразпитва за мустакатите жаби.

Ето така започна моята връзка със султана. Всеки път вече и аз, заедно с Ходжа, отивах в двореца. Първоначално той си мълчеше, приказвахме повече ние с падишаха. Докато разговаряхме със султана за неговите сънища, вълнения, страхове, за миналото и бъдещето му, аз се чудех доколко шеговитият и разумен човек срещу мен прилича на описвания години наред от Ходжа падишах. От умело подхвърлените въпроси, от дребните хитринки подразбирах, че падишахът иска да проумее каква част от Ходжа бе Ходжа и каква бях аз, каква част от мене бях аз и каква беше Ходжа — книгите, които му поднасяхме в дар, подклаждаха неговото любопитство. Ходжа пък, само и само да не се занимава с любопитството на султана, което намираше за глупаво, тъкмо тогава се захвана с топовете и с дългите дула, които се опитваше да излее.