Орхан Памук - Бялата крепост

Още веднъж уточни, че всичко било свързано със съдържимото в главите ни — върху това се основавал целият проект; разпалено говореше за симетрията или за хаоса в препълнения с какви ли не неща долап, както наричахме мозъка, но не разбирах как, начевайки оттук, можехме да придадем облик на оръжието — нему възлагаше всичките свои надежди, всичките наши надежди. Предполагах, че това нито друг, нито самият той не би могъл да го проумее — по-рано мислех обратното. Казваше ми, че някой някога ще проникне в главите ни и ще потвърди идеите му. Говореше за голямата истина, която прозрял, докато заедно сме се гледали в огледалото по време на чумната епидемия — сега всичко в ума му придобивало нужната яснота и ето, благодарение на тази истина оръжието се появяваше на бял свят! След тия развълнувани думи очерта с нервните върхове на пръстите си нарисуваната от него върху хартията странна и неясна форма — тя ме впечатли, въпреки че не я проумявах.

Формата добиваше по-ясни очертания всеки път, щом ми я покажеше, тя като че ли ми напомняше нещо. Взирайки се в тъмното петно, бих могъл да кажа: рисунка на „дявола“; в един миг си въобразявах, че още малко и ще определя на какво ми прилича видяното, после започвах да се колебая, решавайки, че то бе някаква игра на моето съзнание и не изричах нито дума. През четирите години виждах все така тази форма, чиито детайли бяха пръснати по страниците и която всеки път, обогатявайки се, добиваше все по-голяма определеност — най-накрая можеше да бъде осъществена, поглъщайки спастрените през годините пари и сума ти човешки труд. Случваше се понякога да я оприлича на нещо от ежедневието, понякога на нещо от сънищата ни, а веднъж или два пъти, когато си припомняхме предишните години, на нещо видяно и обсъждано тогава, ала не се придвижих и крачка напред в изясняването на всичко, минало през ума ми, и смирявайки се пред неяснотата на мислите си, напразно очаквах оръжието само да ми разкрие своята тайна. Четири години по-късно, когато това наше малко петно се превърна в огромно колкото джамия странно създание, в ужасяващ призрак, за когото говореше цял Истанбул, когато и според Ходжа то се бе превърнало в реално оръжие, и всеки го оприличаваше на нещо си, аз все още се губех в детайлите, с които той ме запознаваше в миналото заради триумфа на оръжието в бъдещето.

Стараех се при посещенията си в двореца да възпроизведа пред султана бляскавите и страховити детайли като човек, опитващ да си припомни сън, който призори паметта му упорито иска да забрави, обяснявах му за колелата, за движещите се механизми, за купола, за барута и лостовете — Ходжа ми ги беше описвал безброй пъти. Думите ми не бяха моите думи, в изричалото от мен нямаше и помен от разгорещеността в огнените тиради на Ходжа, ала все пак забелязах, че въздействат на падишаха. Този мъж, когото намирах за разумен, се обнадеждаваше от неясния словесен поток, от вълнуващото стихотворение на Ходжа за триумфа и избавлението, което доста грубовато цитирах — това ме впечатляваше. Падишахът твърдеше, че останалият вкъщи Ходжа съм аз. Вече се бях преситил от тия мисловни игри, умът ми се беше объркал. Смятах, че е по-добре изобщо да не се задълбочавам в думите му, че аз съм Ходжа, защото веднага добавяше, че аз съм научил Ходжа на всичко. Ала това бил постигнал не инертният човек, дето съм бил сега, а онзи, другият, който преди време е променил Ходжа! И си казвах — де да можеше да си говорим единствено за забавленията, за животните, за празненствата или за готвения от занаятчиите парад. После султанът ми каза: всички знаели, че аз стоя зад оръжейния проект.

Ето това ме уплаши най-вече. Така или иначе, бяха позабравили Ходжа, от години не се мяркаше никъде, аз бях този, когото често виждаха в конаци, в дворци, из града, близо до падишаха; завиждаха вече на мен! Ала не заради приходите от десетките села, ханове и маслинови гори, свързани с проекта на неизвестното оръжие, за което клюките нарастваха ежедневно, не й заради прекомерната ми близост със султана: искаха да отмъстят на мен, неверника, задето с това оръжие се набърквахме в работите на други хора. Когато не смогвах да пропусна покрай ушите си техните злословия, споделях тревогата си и с Ходжа, и с падишаха.

Ала те не обръщаха много-много внимание. Ходжа бе изцяло погълнат от проекта си! Копнеех за гнева му така, както старците копнеят по страстта на младия. През последните месеци, подхранвайки и допълвайки с още детайли непонятното и тъмно петно върху хартията, той го претвори в проекти за калъпа на странно, плашещо ме чудовище и прахосвайки невероятни пари за калъпите, изля толкова тежка стомана, че едва ли би се задействало и едно гюле — ето защо дори не чуваше отвратителните злословия, за които го уведомявах; интересуваше го единствено какво се говори в посланическите мисии за това: що за хора са тия посланици, как разсъждават, изобщо мислят ли нещо за оръжието? И най-важното — защо султанът не възнамерява да праща постоянни посланици в тези страни, та да представляват държавата? Усещах, че желае да получи подобен пост, за да заживее с тях и да се отърве от глупаците, но не говореше открито за желанието си дори и в най-безнадеждните дни, когато изпитваше затруднения в осъществяването на проекта си, когато излятата стомана се напукваше и когато мислеше, че парите няма да стигнат. Само един-два пъти се изтърва, че желае да общува с „тях“, с хората на науката; може би те щяха да оценят истината, която той бе открил за съдържимото в нашите глави; искаше да си пише с хора на науката от далечни страни — Венеция, Холандия или която и да е подобна страна. Бих ли могъл да разбера от посланиците кои от тях са най-добрите, къде живеят и как би могъл да си пише с тях? Тутакси забравих молбата му, белязана от песимизъм, който би израдвал враговете ни, тъй като през последните дни бях престанал да се интересувам от подготвяното в момента оръжие и бях се отдал на развлеченията.