Орхан Памук - Бялата крепост

След шестмесечната ни работа по топовете Ходжа не без тревога научи, че главният топчия се бил разгневил, задето сме се намесвали в тия работи, човекът поискал или да го освободят от поста му, или такива щури глави като нас, подкопаващи артилерията с убеждението, че я обновяват, да бъдат прокудени от Истанбул; Ходжа обаче не потърси път за разбирателство с главния топчия, който, по всичко изглежда, бе готов на споразумение. Месец по-късно, когато падишахът ни заповяда да изнамерим и други устройства, освен топовете, за да доразработим оръжието, Ходжа не се разстрои много. Ние и двамата знаехме, че новоизлетите топове и дула не бяха по-съвършени от старите, ползвани години наред.

По този начин, според Ходжа, бяхме навлезли в един нов период, когато щеше да ни се налага да градим и измисляме всяко нещо отначало, но тъй като бях привикнал и с гнева му, и с фантазиите му, единствената новост за мен си остана запознанството с падишаха. Той също беше доволен от това, че се знаем. Както грижовният баща разпознава двамата братя, объркали в играта своите топчета и им казва „ето, това е твое, а това — твое“, тъй и султанът ни разпознаваше по нашите приказки и по нашето държание. Тази му наблюдателност ме заинтригува, макар че веднъж я намирах за детинска, друг път за проницателна: започнах да вярвам, че без самите да забележим личността ми се отделя от мен, за да се обедини с личността на Ходжа, че по същия начин неговата личност се обвързва с моята и че падишахът, отреждайки нужното място на това въображаемо създание, ни познава по-добре, отколкото се познаваме ние самите.

Когато тълкувахме сънищата му или говорехме за новото оръжие — по онова време още само си бленувахме за него, — владетелят неочаквано спираше и се обръщаше към единия от нас с думите: „Не, тази мисъл не е твоя, негова е.“ Понякога ни разпознаваше по държанието: „Сега гледаш като него. Гледай като себе си!“ И докато слисано се усмихвах, той добавяше: „Точно така, браво. Вие някога виждали ли сте се двамата заедно в огледало?“ Запита ни кой от нас би изтърпял да бъде себе си, когато сме заедно пред огледалото. Веднъж се разпореди да донесат всички трактати, книги за животните и календари, които през годините бяхме сътворили за него, и докато четеше, разгръщайки страница подир страница, каза, че си представя коя част от кого е била писана и в коя част кой е поставил себе си на мястото на другия. Но нещото, което истински разгневи Ходжа, а мене ме омагьоса и смая, бе поканеният на аудиенция в наше присъствие имитатор.

Този мъж не приличаше на нас — ни по лице, ни по телосложение, — бе нисък и дебел, одеждите му бяха абсолютно различни от нашите, ала щом заговори, направо се сепнах: сякаш говореше не той, а Ходжа. Досущ като него се приведе към ухото на падишаха, сякаш да му съобщи някаква тайна, досущ като него старателен и угрижен — подчертаваше детайлите, изтънявайки гласа си, досущ като него се поддаваше на въодушевлението от изреченото, жестикулираше разпалено и дишаше тежко, за да убеди седящия срещу него. Само дето докато говореше с интонацията на Ходжа, имитаторът разясняваше не звездните си проекти или проектите за невероятни оръжия, а изреждаше имената на гозбите, научени в дворцовата кухня и необходимите за тяхното приготовление подробности и подправки. Падишахът се смееше, а имитаторът си продължаваше работата, помрачила лицето на Ходжа, изброявайки всички гостоприемници между Истанбул и Алено. Сетне падишахът му заръча да имитира и мен. Мъжът, гледащ ме смаяно, със зяпнала уста, бях аз: явно съм бил оглупял. Когато падишахът му заръча да изимитира човек, който да е наполовина Ходжа, наполовина — аз, вече бях окончателно омагьосан. Наблюдавайки поведението на мъжа, и аз, като владетеля, едва се сдържах да не възкликна: „Това съм аз, това е Ходжа.“ Но имитаторът сам свърши тая работа, като един по един ни посочи с пръст. Падишахът любезно отпрати човека и ни заповяда добре да осмислим видяното.

Какво ли означаваха думите му? Вечерта споделих с Ходжа, че падишахът е доста по-умен от човека, когото ми беше описвал години наред и че той вече по собствена воля поема в желаната от Ходжа посока — Ходжа наново изпадна в гневна криза. Тоз път го разбирах напълно — талантът на имитатора не бе за изтрайване. Ходжа се зарече, че след всичко това кракът му не ще стъпи в двореца, колкото и да настоява владетелят. Сега, след като най-сетне му е паднала в ръцете тази чакана от години щастлива случайност, повече нямал никакво намерение да се тормози в обкръжението на онези глупаци. Вместо него в двореца щял съм да ходя аз, познавал съм великолепно султанските пристрастия и съм притежавал достатъчно пъргав ум, за да участвам в ония шутовщини.