Орхан Памук - Бялата крепост

Решихме, че наш последен спасителен изход е да поднесем на султана тези фантазии — докато ги градяхме, не усещахме как минава времето. Казвахме си, че всички тези сцени на крушението, оживени от багрите на фантазиите, може би ще го разтревожат. Ето защо през безмълвните и тъмни нощи изпълнихме цяла книга с бликащи от нашите фантазии картини на поражение и крушение, които сътворявахме с тъга и безнадеждност месеци наред: унили бедняци, кални пътища, недоизградени постройки, мрачни и странни улици, хора, отправящи неразбираеми за самите тях молитви всичко да си остане постарому, угрижени майки и окаяни бащи, несретници, чийто живот е недостатъчен, за да се преселят при нас — осъществилите се и вписалите се в други страни, повредени машинарии, хленчещи люде, оплакващи прежните хубави дни, както се оплаква покойник, мършави улични псета, селяни без земя, безработни, местещи се напусто от град на град, неграмотни мюсюлмани в панталони и всички битки, приключили с поражение. В друга част на книгата включихме моите поизлинели спомени: една-две ярки сцени с щастливи и поучителни случки от ученическите ми години, когато с мама, татко, братята ми и сестра ми бяхме във Венеция — ето как живееха другите, дето щяха да ни победят, трябваше и ние да вършим същото и да се задействаме преди тях! Във финалната част, която нашият калиграф, левакът, преписа на чисто, имаше добре премислено стихотворение, което можеше да се сметне за въведение към обърканите тайни от тъмната енигма на нашите умове, сравнявани с препълнен долап — Ходжа бе луд по тази метафора. Изтънчената мъглявост на това приповдигнато и, бих казал, тихо стихотворение, с тъга осмисляше всичко най-добро от книгите и трактатите, които бяхме написали с Ходжа.

Само месец, след като предаде книгата на султана, Ходжа получи от него заповед да започне работа по невероятното оръжие. Бяхме смаяни, така и не разбрахме до каква степен дължим този успех на своята последна книга.

Какво имаше предвид султанът, когато каза: „Ти създай невероятното оръжие, дето ще разгроми враговете ни, пък да видим“ — дали изпитваше Ходжа, дали прикриваше свой сън, дали държеше да демонстрира пред властната си майка и пред пашите, че умниците от обкръжението му поне в нещо ги бива, дали се надяваше Ходжа да сътвори ново чудо след чумата, дали наистина се бе повлиял от всичките ни измислици за крушението, с които изпълнихме нашата книга, или пък, подир няколкото военни неуспеха, обезпокоен донякъде от крушението, го е тормозела мисълта, че желаещите да възкачат на негово място брат му, ще го свалят от престола? Разсъждавахме за всичко това, докато слисано пресмятахме баснословните суми, дето щяха да завалят от селата, хановете и маслиновите гори, приходите, от които султанът ни предостави за разработване на оръжието.

Накрая Ходжа заключи, че по-скоро би трябвало да сме слисани от самото си слисване — не бяха ли истина всички истории, които от години разправяше на султана, не бяха ли истина всички трактати и книги, та тъкмо когато им е повярвал, ние да се учудваме? Имаше и друго — падишахът започвал да проявява интерес към онова, дето се въртеше в дълбокия мрак на човешкия разум. Разчувстван, Ходжа ме питаше: не беше ли това победата, която очаквахме от години?

Да, беше; на всичкото отгоре този път я споделяхме двамата в едно общо дело; и аз бях щастлив, макар че крайният резултат не ме вълнуваше толкова, колкото него. Последвалите шест години, през които се мъчехме да доразработим оръжието, бяха нашите най-рискови години. Не защото работехме с барут, а защото изпитвахме на гърбовете си злорадството на завистливите врагове; тъй като всеки очакваше с нетърпение нашата победа или нашето поражение; и ние с боязън очаквахме същото, осъзнавайки риска. Започнахме да работим на масата и така изкарахме цялата зима — абсолютно прахосано време. Бяхме възбудени, бяхме устремени, но налице нямахме нищо повече от идеята за самото оръжие, от доста неопределените, лишени от ясна форма детайли, които, дордето си фантазирахме как враговете ни ще бъдат прогонени и обърнати в бягство, не напускаха умовете ни. После решихме да излезем на открито, да заработим с барута. Както в седмиците, когато заедно подготвяхме зрелището с фойерверките, ние се оттегляхме в хладната сянка на високите дървета, а хората ни, малко по-надалеч, възпламеняваха натъкмените по наши рецепти смески. От всички краища на Истанбул се стичаха любопитни да наблюдават пръскащия се с различна мощ и трясък пъстроцветен дим. След време любопитната тълпа превърна ливадата с нашите шатри, с излетите за нас оръдия с дълги дула и с мишените в място за празненства. Един ден към края на лятото най-неочаквано пристигна самият султан.