Орхан Памук - Бялата крепост

От време на време, за да го привлека към предишния ни щастлив живот споменавах, че трябва отново заедно да седнем на масата. За да го поощря, веднъж-два пъти се опитах да пиша; когато му зачетох пълните с преувеличения страници за страха от чумата, за желанието му да извърши оная дяволия, възраждаща страха, за така и недоосъществените ми прегрешения, той дори не пожела да ме изслуша. Окуражаван може би повече от моята безнадеждност, отколкото от собствения си триумф, той нагло заяви: още навремето бил забелязал, че всичките ни писания са пълна глупост и че играел онези игри само от скука, та да видел докъде ще ни доведат и за да ме изпита; всъщност разбрал какво представлявам в деня, когато съм избягал, въобразявайки си, че е болен от чума. Бил съм виновен! Хората се делели на два вида — справедливи като него и виновни като мен.

Не отвърнах нищо, реших да отдам тези думи на опиянението му от триумфа. Впрочем, умът ми си беше проницателен както и преди, и когато се улових, че се ядосвам за незначителни, делнични неща, разбрах, че не съм изгубил способността да изпитвам гняв, но като че ли не знаех как да отреагирам на предизвикателните думи на Ходжа, накъде да го отведа, къде да го хвана натясно. Усетих как се замъглява целта, която ме крепеше в дните, прекарани на остров Хейбели, когато избягах от него. Какво ще се случи, ако се върна във Венеция? За тези петнайсет години умът ми отдавна беше приел, че мама е починала, че годеницата ми се е омъжила и има много деца; душа не ми даваше да мисля за тях, сънувах ги все по-рядко, пък и в своите сънища, както се случваше през първите години, не се виждах при тях във Венеция, а виждах тях при нас в Истанбул. Знаех, че завърна ли се във Венеция, не бих могъл да продължа живота си оттам, дето бях го оставил. Така или иначе, щях да започна начисто съвсем друг живот. Като изключим намерението ми да опиша в една-две книги турците и прекараните години в робство, вече не се вълнувах от детайлите на онзи живот.

Понякога си мислех, че Ходжа ме презира, защото познаваше моето безсилие, защото съзнаваше, че нямам отечество и цел, понякога се притеснявах дори и от това, че съзнаваше тия неща. А може би изобщо не обръщаше внимание на моите размисли, тъй като всеки ден бе направо пиян от историите си, разказвани на падишаха, бе пиян от бляновете си по нечуваното оръжие, чиито детайли си фантазираше и което, така казваше, нямало начин да не впечатли владетеля, пиян бе от триумфа си. Улових се, че наблюдавам със завист щастието на всецяло обзетия от себе си Ходжа. Обичах го, обичах пресиленото му вълнение, плод на преувеличения триумф, безкрайните му проекти, погледа му, когато се взреше в ръцете си с думите, че в ей тия две ръце ще държи падишаха. Дори от себе си криех, че разсъждавам по този начин, но докато наблюдавах движенията му, всекидневното му поведение, понякога ме обземаше усещането, че съм наблюдавал самия себе си. Случва се човек да открие в поведението на някое дете, на някой юноша собственото си детство и юношество и да наблюдава това с любопитство — страхът и любопитството ми бяха нещо такова; често се сещах как ме стисваше за тила и казваше: „Аз станах ти.“; но когато му припомнях онези дни, Ходжа ме прекъсваше и ми разказваше ту какво беше говорил на султана него ден, за да го накара да повярва в онова невероятно оръжие, ту подробно ми описваше как бе замаял главата на владетеля, тълкувайки нея сутрин съня му.

Би ми се искало и аз да повярвам в ослепителността на тия успехи, които превъзнасяше. От време на време, когато се потапях в безграничността на мечтите си, когато щастливо се поставях на неговото място, успявах да повярвам. Тогава много повече обичах него, себе си, нас, слушах го с отворена уста като някакъв малоумник, завладян от вълшебна приказка, а думите му ме обсебваха — вярвах, че говореше за бъдните красиви дни като за наша цел.

Приобщих се към неговите тълкувания на султанските сънища! Ходжа бе решил да подбуди двайсет и еднагодишния султан да укрепи още по-здраво властта си. Разтълкува му, че самотните коне, които владетелят често сънувал как галопират, са нещастни, защото си нямат стопанин; вълците, хвърлящи се с коварните си зъби към гърлата на враговете си са щастливи, защото сами си вършат работата; разплаканите възрастни жени, слепите девойки и дървесата, чиито листа бързо капят в черния дъжд, го призовават на помощ; свещените паяци и гордите соколи символизират добродетелите на самотата. Копнеехме султанът, след като укрепи властта си, да прояви интерес към науката ни; затова се възползвахме дори от кошмарите му. През нощите на продължителните и уморителни ловни излети, и султанът, както повечето любители на лова, сънуваше, че дивечът е самият той, и обладан от страх да не изгуби престола си, той видял насън как се качва на трона като дете, а Ходжа му заобяснявал как завинаги щял да остане млад на своя престол, но как ще избегне заложените капани от враговете, които сън няма да ги лови, стига да създаде превъзхождащите оръжия. В съновиденията на падишаха дядо му султан Мурад, за да докаже силата на своята десница, с един замах на сабята си разсякъл магаре, подкарал двете му половини, раздалечавайки ги една от друга; злонравната старица, негова баба по бащина линия, наричана Кьосем султан, оживявала и абсолютно гола се нахвърляла да души и него, и майка му; по смокиновите дървета, заели местата на чинарите по „Ат мейданъ“, наместо смокини висели окървавени трупове; злосторници с лица, подобни на неговото, го гонели с чували в ръце, за да го напъхат в тях и там да се задуши; армия от костенурки с негаснещи от вятъра свещи върху корубите им навлизала в морето при Юскюдар и се отправяла към двореца; ние пък се опитвахме да разтълкуваме доколко тези сънища, които търпеливо и със задоволство описвах и класифицирах в един тефтер, щяха да са от полза за науката и за нашето невероятно оръжие, което предстоеше да изобретим, и си казвахме: одумващите султана, че, видите ли, е зарязал държавните дела и нямал в главата си нищо друго, освен лов и животни, са абсолютно неправи.