Орхан Памук - Бялата крепост

Лека-полека, според Ходжа, ние му повлиявахме, аз обаче вече не вярвах в успеха ни. Получи думата на падишаха за изграждането на обсерватория или дом на науката, за създаването на ново оръжие, но подир трескавите нощи, пълни с мечтания, минаха месеци, без сериозно да е говорил поне веднъж по тези теми със султана. Една година след чумата Кьопрюлю се спомина и Ходжа откри нов подтик за своите надежди: султанът се въздържаше да осъществи идеите си, тъй като се страхуваше от личността на Кьопрюлю и неговото могъщество, сега обаче, след смъртта на великия везир, неговото място беше заел синът му, който нямаше влиянието на баща си и беше време да се очакват смели решения от падишаха.

Прекарахме още три години в очакване на тия смели решения. Смайваше ме не бездействието на султана, улисан в сънища и лов, а това, че Ходжа продължаваше да свързва с него надеждите си.

През всичките тези години чаках деня, в който наистина ще заприлича на мен — изгубилият всякаква надежда! Вече не говореше както преди за онова, което наричаше триумф, да, не изпадаше в същия захлас, както през първите месеци след чумата, но все още успяваше да крепи жива мечтата си за деня, в който ще убеди султана в грандиозния проект, както сам го наричаше. Всеки път намираше с какво да оправдае султана: прахосването на пари за по-големи проекти веднага след огромния пожар, поразил Истанбул, щяло да се превърне в сгоден случай за неговите врагове, които искаха да възкачат на престола брат му; падишахът сега не предприемал нищо, понеже армията му потеглила на поход срещу Унгария; следващата година пък чакахме да приключат набезите срещу немците; после дойде построяването на джамията „Йени Валиде“ на брега на Златния рог, дето Ходжа се отбиваше често със султана и майка му Турхан султан — и за това били нужни сума ти средства; после пък следваха нескончаемите ловни излети, в които аз не вземах участие. Докато чаках у дома Ходжа да се върне от лов, аз се опитвах да следвам съветите му, търсех смайващи идеи за така наречения от него „грандиозен проект“ или за „наука“; лениво придремвайки, разгръщах страница подир страница.

Вече не ме забавляваха дори мечтанията около тия проекти — не се интересувах и какъв би бил резултатът, ако можеха да се осъществят. И Ходжа, точно колкото мен, съзнаваше, че нищо реално нямаше в идеите ни за астрономията, географията и естествените науки през първите години от нашето запознанство; часовниците, астрономическите прибори и макетите бяха забравени в един ъгъл, където отдавна ръждясваха. Всичко бяхме отложили за деня, когато щяхме да осъществим на практика онова мъгляво дело, наричано от него „наука“; разполагахме всъщност не с грандиозен проект, който би ни избавил от крушение, колкото със самата мечта за проекта. За да повярвам в тази безцветна, неубедителна за мене мечта и за да се усетя едно цяло с Ходжа, аз се опитвах да се поставя на негово място и да преценявам през неговия поглед разгръщаните страници или спонтанно нахлулите у мен мисли. Когато се връщаше от лов, аз се правех, че съм открил нова истина, независимо от това по коя тема ме беше оставил да си блъскам главата и че основавайки се на нея, бихме могли да променим всяко нещо — заявявах, че „причината за приливите и отливите на морето е пряко свързана с температурата на вливащите се в него реки“ или че „дребни частици във въздуха разпространяват чумата и щом времето се промени, тя изчезва“ или че бихме могли „да обърнем в бягство всеки, щом се втурнем да го преследваме с разработваното от нас огромно оръжие на колела и с дълго дуло“ или че „Земята се върти около Слънцето, а Слънцето — около Луната“; тогава Ходжа, сменил прашните си ловни одежди ми даваше един и същ отговор, който ме караше да се усмихвам с обич: „А нашите ахмаци дори не проумяват тази истина!“

После го обземаше гняв, чиято сила завладяваше и мен, разправяше как султанът язди с часове подир някое ошашавено прасе или как глуповато пролива сълзи за заека, уловен от хрътките, които сам е насъскал подире му, и без всякакво желание признаваше, че думите му по време на лов влизаха през едното ухо на султана и излизаха през другото, а сетне, изпълнен с отврата повтаряше: „Кога ли ахмаците ще проумеят тия истини? Дали е случайност или необходимост това, че на едно място са се струпали толкова много глупаци? Защо ли са толкова глупави?“

Постепенно осъзнаваше, че трябва пак да се залови с онова, което наричаше „наука“, тоз път, за да проникне в природата на техните мозъци. И аз бях петимен да се заема с тази „наука“, понеже ми припомняше за красивите дни, когато седяхме на масата, отвращавахме се един от друг, но и си приличахме — обаче още след първите опити разбрахме, че нещата далеч не бяха същите като преди.