Орхан Памук - Бялата крепост

Не му противоречах по никакъв начин, защото не знаех в кой момент и заради какво ще го притисна в ъгъла. По-важното бе, че усещах неговите страдания и поражения като свои страдания и поражения. Веднъж с попреувеличени примери му припомних глупостта на тукашните люде и го накарах да осъзнае, че не само те, а и той е обречен на поражение, въпреки че не го мислех, а после проследих реакцията му — да, той гневно ми се противопостави, каза, че поражението не е някаква необходимост, че успеем ли да осъществим нашия проект за оръжието, ще обърнем в желаната от нас посока течението на реката, която ни залива и изтласква на заден план, всъщност той ме израдва не защото говореше за проекти изобщо, а защото говореше за „нашите проекти“, както във времената на безнадеждността, само дето сега беше завладян от ужаса на неизбежното, на приближаващото се поражение. Оприличавах Ходжа на самотно дете, обичах гнева му и тъгата му, напомнящи ми първите години в робство; щеше ми се и аз да съм като него. Докато обикаляше из стаята и се заглеждаше през прозореца в мръсните, кални улици под мрачния дъжд или в трепкащите, бледи лампи, все още светещи в няколко къщи по брега на Златния рог, сякаш търсейки следите на ново знамение, което да свърже с надеждата, за момент ми се стори, че в стаята обикаля и се гърчи не Ходжа, а собствената ми младост. Човекът, който бях някога, беше ме изоставил, а аз, дремещият сега в ъгъла, се стремях към него, за да открия наново предишното вълнение.

Дори това постоянно повтарящо се вълнение бе ми омръзнало. След като Ходжа стана главен астролог, земите му в Гебзе се бяха увеличили, а приходите ни бяха нараснали многократно. Вече нямаше необходимост да се занимава с друго, освен да си бъбри със султана. Понякога отскачахме до Гебзе, обхождахме разнебитените мелници и селата, където, предварили всички, ни посрещаха яките овчарски кучета, проверявахме приходите, преглеждахме документите, опитвайки се да открием с колко ни беше измамил кехаята, понякога се смеехме, по-често пишехме, въздишайки притеснено, забавни трактати заради падишаха — нищо друго не вършехме. Ако не бях настоявал, вероятно нямаше да ни уреди и с онова общество на прекрасно ухаещите жени, с които се любехме, та най-сетне да си прекараме времето по-приятно.

Ходжа се изнервяше още повече, понеже падишахът, окуражен от това, че армиите и пашите бяха напуснали Истанбул заради походите към Германия и Критската крепост, както и от това, че майка му вече не можеше да му повлияе, бе сбрал отново около себе си прогонените от двореца словоохотливи умници, шутове и имитатори. Ходжа бе изпълнен с решимост да се разграничи от тия отвращаващи го измамници, да не се присъединява към тях и по този начин да ги накара да приемат превъзходството му, ала по настояване на падишаха веднъж-дваж бе принуден да изтърпи техните прения. Разискваха се неща от сорта: имат ли животните душа, кои от тях имат, кои ще отидат в рая, кои — в ада, мъжки или женски е полът на мидата, ново слънце ли е слънцето, изгряващо всяка сутрин, ако пък не е, дали залязващото вечер старо слънце не обикаля по някакъв заден път, та сутрин да се покаже от другата страна — след подобни срещи Ходжа изгубваше вяра в бъдещето и твърдеше, че скоро падишахът ще ни се изплъзне от ръцете.

С радост се приобщавах към него, защото казваше „нашите“ проекти, „нашето“ бъдеще. Веднъж, за да вникнем в дълбините на султанския ум, извадихме тефтерите, които съхранявах от години, измъкнахме от тях нашите сънища, нашите спомени. Опитахме да попълним рабоша на султанския ум така, както се пълни описа на измъкнати от чекмеджетата на някой долап дреболии; изводът съвсем не бе насърчителен — вярно е, Ходжа разправяше, че нашето избавление все още се крие в невероятното оръжие или в разгадаването на скритите все още в глъбините на умовете ни тайни, ала се държеше и така, сякаш предусещаше приближаващото се ужасяващо крушение. Месеци наред напълно безсмислено обсъждахме тази тема.

Дали под крушение разбирахме, че империята губеше една подир друга своите територии? Просвахме картите върху масата и с тъга установявахме първо кои територии, сетне кои планини и реки ще бъдат изгубени. А може би пък крушението означаваше по-скоро промяна у хората, промяна на техните вярвания, без самите те да го забелязват? Представяхме си как една заран истанбулчани се надигат от топлите си постели съвсем други; не знаят как да си облекат дрехите, не си спомнят предназначението на минаретата. Може би крушението означаваше, щом забележиш превъзходството на другите, да се потрудиш, за да заприличаш на тях — тогава той ми припомняше епизоди от живота ми във Венеция, после си представяхме как някои тукашни наши познати с панталони на краката и с шапки на главите, отново съживяват спомените ми.