Даяна Палмър: Опасна клопка

— Поне не обиждам другите шофьори, като прелитам край тях като изтребител! — ядоса се тя. Само дето не заекваше след няма и десет минути в неговата компания. Кипнала вътрешно, се обърна към прозореца, за да не трябва да го гледа.

— Не прелетях. Аз спазвам ограниченията на скоростта. — Александър погледна към скоростомера, усмихна се леко и отпусна педала на газта. Очите му с любопитство се плъзнаха по тялото й. — Много си отслабнала. Едва те познах, когато се отбих да се видя с Джаспър.

— Вярно е. Изглеждах по-различна, когато бях дебела.

— Никога не си била дебела — възрази той сърдито. — Беше пищна. Има разлика.

— Теглото ми беше много над нормата.

— Да не мислиш, че мъжете обичат да пипат кокали?

Джоуди се размърда на седалката.

— Откъде да знам?

— Ти и досега не се харесваш. Няма нищо, което да не ти е наред. Освен острият ти език — добави Александър.

— Кой го казва!

— Ако не кресна, никой не ме слуша.

— Ти никога не крещиш. Можеш само да погледнеш към човека и той хуква да се крие.

Александър се усмихна без злоба.

— Упражнявам се пред огледалото в банята. — Тя не можеше да повярва, че бе чула това. — Трябва да започнеш да мислиш за костюм за Вси светии — отбеляза той, докато правеше завой.

— За какво ми е? Да не би да искаш да ме наемеш за празника?

— За ежегодното ни празненство по случай Деня на Вси светии — обясни Александър с едва сдържано отвращение. — Марджи е поканила половин Джейкъбсвил да дойде с глупави костюми и маски и да яде захаросани ябълки.

— Ти като какъв ще се маскираш?

Той я погледна безгрижно.

— Като агент по борбата с наркотиците. — Джоуди завъртя очи към тавана. — Много убедително се правя на агент по борбата с наркотиците — настоя Александър и тя трябваше да се съгласи.

— С това не мога да споря. Чух, че Мануел Лопес мистериозно излетял във въздуха по-миналата година и че още никой не е заел мястото му. Ти имаш ли нещо общо с неочакваната му кончина?

— Агентите по борба с наркотиците не вдигат във въздуха наркобарони. Дори такива лоши като Лопес.

— Някой го е сторил.

Той я погледна с лека усмивка.

— Може и така да се каже.

— Някой от бившите пласьори от Джейкъбсвил, доколкото чувам.

— Майки Стийл е бил наблизо, когато се е случило. Никога действително не са го свързвали със смъртта на Лопес.

— Той се върна и се ожени за Кали Кърби, нали така? Сега имат дъщеричка.

Александър кимна.

— Сега кара стаж като лекар в болницата в Джейкъбсвил. Надява се като завърши последния си семестър, да открие частен кабинет.

— Блазе й на Кали — промълви разсеяно Джоуди, загледана през прозореца. — Винаги е искала да се омъжи и да има деца, и почти цял живот е била луда по Майки.

Той я изгледа с любопитство.

— Не искаш ли и ти да се омъжиш?

Тя не отговори.

— Значи сега, когато Лопес го няма и никой не го е заместил, ти нямаш много работа, така ли?

— Лопес има нов приемник, един перуанец, който живее в Мексико с безсрочна виза. Има колеги в Хюстън, които му помагат да вкарва стоката си в Щатите.

— Знаеш ли кои са те? — попита Джоуди възбудено.

— О, разбира се, сега ще ти ги кажа.

— Няма нужда да се подиграваш, Коб — заяви тя с леден тон.

Александър вдигна вежди.

— Ти си единственият човек извън службата, когото познавам, който се обръща към мен с фамилното ми име, все едно че ме нарича по малко име.

— Ти също не използваш малкото ми име.

— Не го ли използвам? — Той изглеждаше изненадан. — Е, не приличаш на Джордана.

— И аз никога не съм мислила, че приличам на Джордана — въздъхна тя. — Майка ми обичаше старите имена. Дори котките си наричаше така.

Споменът за майка й я натъжи. Бе загубила и двамата си родители по най-глупав начин по време на една ваканция във Флорида, след като завърши гимназия. Родителите й бяха отишли да плуват в океана, без да имат представа, че красивите червени знамена по плажа предупреждават за коварни подводни течения, които могат да удавят дори опитни плувци. Каквито нейните родители не бяха. Още си спомняше този ужас. Александър бе пристигнал да се погрижи за всичко и да я отведе у дома. Странно на колко нейни трагедии и кризи бе ставал свидетел през годините.

— Майка ти беше много мила жена — спомни си той. — Съжалявам, че я загуби. И баща ти.

— И той беше мил. — Бяха минали осем години и Джоуди още помнеше щастливите моменти, ала мисълта за тях още я натъжаваше.

— Не е ли странно, че не си се метнала на никой от тях? — попита Александър язвително. — Никой, който е с всичкия си, не би те нарекъл сладка.