Даяна Палмър: Опасна клопка

Александър живееше в ранчото за по няколко дни от време на време, когато не бе някъде другаде по работа. Освен това имаше апартамент в Хюстън. Марджи живееше през цялото време в ранчото и се грижеше нещата да вървят гладко, докато батко й вкарваше в затвора наркотрафиканти.

Той приличаше на човек, който би могъл да направи това с голи ръце. Имаше не само големи крака, но и големи юмруци и Джоуди го бе виждала да ги използва веднъж срещу един мъж, който бе ударил Марджи. Рядко се усмихваше. Бе зъл като настъпена змия и когато пъхаше големия си четиридесет и петмилиметров пистолет в ръчно изработения кожен кобур и тръгваше да си търси белята, го правеше съвсем делово.

През последните две години бе помагал да хванат виден международен наркобарон, Мануел Лопес, който бе загинал мистериозно при един взрив на Бахамите. Сега бе по следите на приемника на мъртвия барон, латиноамериканец, за който се предполагаше, че има делови връзки в пристанищния град Хюстън.

Джоуди се влюби лудо в него още като момиче. Написа му любовно стихотворение. Александър, с типичната си деловитост, поправи правописните й грешки и й купи сборник с упражнения по английски, за да й помогне да подобри правописа си. Самочувствието й доста пострада и след този случай тя старателно криеше най-дълбоките си чувства.

Бе го виждала само няколко пъти, след като постъпи в колежа и се премести в Хюстън. Когато ходеше на гости на Марджи, Александър никога не бе там, освен по Коледа. Сякаш я избягваше. После, само преди две седмици, се отби в службата й да се обади на Джаспър. Като го видя толкова неочаквано, Джоуди изпадна в шок и колкото да се опитваше да запази спокойствие, ръцете й започнаха да треперят. Искаше й се да вярва, че бе преодоляла пламенното си увлечение по него. За съжаление бе станало само по-зле. Бе по-лесно, когато не трябваше да го вижда. Добре че градът бе голям, а и двамата не се движеха в едни и същи среди. Тя не знаеше къде се намира службата му, нито къде беше апартаментът му, и не питаше.

Всъщност нервите й в момента вече бяха пред скъсване само от спокойния и настойчив поглед на зелените му очи през пълната чакалня. Джоуди стисна здраво дръжката на куфара си. Александър караше коленете й да омекват.

Той тръгна към нея, без да поглежда наляво или надясно. През цялото време погледът му бе прикован върху нея. Тя се чудеше дали и в работата си бе такъв, толкова съсредоточен в това, което прави, че да изглежда толкова неумолим.

Бе освен това и сексапилен. Във всяко движение на дългите му, силни бедра, в начина, по който ходеше, имаше овладяна чувственост. Бе елегантен и арогантен. Джоуди не можеше да си спомни нито един момент в своя живот, когато да не бе била очарована от него. Надяваше си да не й личи. Много се стараеше да се прави, че не може да го понася.

Александър спря пред нея и погледна надолу към огромните й очи. Неговите очи бяха зелени, ясни като вода, с тъмни контури, които ги правеха да изглеждат още по-пронизващи. Имаше гъсти черни мигли, черни вежди и черна права гъста коса, старателно подстригана.

— Закъсня — заяви той с дълбокия си дрезгав глас, хвърляйки веднага ръкавицата. Изглеждаше раздразнен, не в настроение, като че ли му се искаше да ухапе някого.

— Не мога аз да карам самолета — отвърна тя саркастично. — Трябва да разчитам за това на мъжете.

Александър я изгледа убийствено и се обърна.

— Колата е на паркинга. Да вървим.

— Трябваше Марджи да ме посрещне — изръмжа Джоуди и повлече куфара след себе си.

— Марджи знаеше, че ще бъда наблизо и ме помоли аз да те посрещна — обясни той загадъчно. — Ала и без това никога не съм срещал жена, която да не закъснява за срещи.

Куфарът на колела падна поне за десети път. Тя изпъшка и накрая го понесе в ръка.

— Можеше да предложиш да ми помогнеш.

Александър вдигна вежди:

— Да помогна на жена да носи тежък багаж? Боже мой, ще ме съблекат, ще ме вържат и ще ме разнасят из Хюстън.

Джоуди го изгледа изпепеляващо.

— Добрите обноски никога не излизат от мода.

— Жалко, че никога не съм ги имал. — Гледаше я как се бори с куфара и в зелените му очи искреше чиста отрова.

Тя вече се потеше.

— Мразя те — процеди през зъби, докато се влачеше след него.

— Това е нещо ново — сви рамене той и посегна към задния джоб на панталона си за ключовете от колата.

Един от пазачите забеляза пистолета на колана му и заплашително тръгна към тях. Александър подчертано спокойно бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади значката и служебната си карта, още преди мъжът да бе стигнал до него.