Робърт Паркър - Може би сън

— Да. Ти си голямата й сестра. Какво мислиш да правиш?

— Не можеш да докажеш нито дума от това.

— Какво не мога да докажа?

— Че тя е стреляла срещу тебе. Били сте сами там долу при кладенците. Не можеш да докажеш обвинението си.

— А, това ли било — казах аз. — И през ум не ми е минавало да опитвам. Сетих се за друга случка пак там, когато в малкия револвер е имало куршуми.

Очите й заприличаха на вирове, по-празни и от самия мрак.

— Мислех си за оня ден, когато е изчезнал Риган — продължих. — Късно един следобед. Той я завел долу при запустелите петролни кладенци, за да я научи да стреля, сложил консервена кутия някъде, казал й да стреля по нея и стоял наблизо. Но тя обърнала револвера и го напълнила с олово, както се опита да направи с мен днес, и то по същата причина.

Вивиан трепна, револверът се плъзна от коляното й и тупна на пода. Това беше един от най-силните звуци, които, някога съм чувал. Очите й бяха приковани в лицето ми. От устата й излезе напрегнат, агонизиращ шепот.

— Кармен… Велики Боже, Кармен!… Защо?

— Наистина ли искаш да ти кажа защо тя стреля в мен?

— Да. — Очите й бяха все така ужасени. — Страхувам се, че… че искам.

— По-миналата нощ, когато се прибрах вкъщи, я заварих в апартамента си. Беше подлъгала домоуправителя да я пусне вътре, за да ме чака. Беше в леглото ми — гола. Изхвърлих я. Предполагам, че и Риган някога е сторил същото. Но с Кармен е опасно да се отнасяш така.

Тя разтегна устните си и направи вял опит да ги навлажни. За част от секундата Вивиан заприлича на уплашено дете. Скулите й се откроиха, ръката й се вдигна бавно и сковано и се вкопчи в бялата кожа на яката. След това просто седна с втренчен поглед.

— Пари — изграчи тя. — Сигурно искаш пари.

— Колко? — Опитах се да го кажа, без да се усмихна подигравателно.

— Петнайсет хиляди долара?

Аз кимнах.

— Горе-долу ще стигнат. Това трябва да е установената цена. И той е имал същата сума в джобовете си, когато тя го е застреляла. Мистър Канино също трябва да е получил толкова, за да ви отърве от трупа, когато ти си отишла при Еди Марс за помощ. Но сумата е дребничка в сравнение с онази, която Еди се надява да измъкне днес-утре, нали?

— Кучи син! — каза тя.

— Аха. Хитро момче съм аз! Нямам абсолютно никакви чувства, нито скрупули. Лакомя се само за пари. Толкова съм алчен, че за двайсет и пет долара на ден плюс допълнителните разноски, главно за уиски и бензин, си блъскам главата и мисля, доколкото мога; поставям на карта цялото си бъдеще, рискувам да си навлека омразата на ченгетата и на Еди Марс и неговите юнаци, отскачам от куршуми и казвам: „Много ви благодаря. Ако имате още неприятности, надявам се, че ще си спомните за мен, просто ще ви оставя визитната си картичка за всеки случай.“ Всичко това го върша за двайсет и пет долара на ден… и може би отчасти с мотива да запазя малкото гордост, останала на един немощен и болен старец, която се крепи от мисълта, че неговата кръв не е отрова и макар и двете му деца да са мъничко палави, каквито са днес много други добри момичета, все пак не са извратени, нито са убийци. Та затова съм кучи син. Добре. Пет пари не давам. Така са ме наричали всякакви хора, включително и малката ти сестричка. Тя ме нарече и с по-лоша дума, защото не исках да легна с нея. Имам петстотин долара от баща ти, за които не съм молил, но той може да си позволи да ми ги даде. Бих получил още хиляда, като намеря Ръсти Риган, ако можех да го намеря. Сега ти ми предлагаш петнайсет бона. Ставам важна клечка. С петнайсет бона бих могъл да си купя собствен дом, нова кола и четири комплекта горно и долно облекло. Дори бих могъл да си дам почивка, без да се притеснявам, че ще да изпусна някой клиент. Това е чудесно! За какво ми предлагаш тези пари? Ще мога ли да продължавам да си бъда кучи син, или пък ще трябва да стана джентълмен като оня пияница, дето беше припаднал в колата си по-миналата нощ? Тя беше безмълвна като статуя.

— Добре — продължих аз мрачно. — Защо не я отведеш? Някъде далеч оттук, където знаят как да се справят с такива, където ще крият от нея пистолетите, ножовете и екзотичните напитки? Дявол да го вземе, може дори да се излекува, да знаеш. И това се е случвало.

Тя стана и отиде бавно до прозорците. Драпираните завеси с цвят на слонова кост се диплеха в нозете й. Застана край гънките и се вгледа навън към спокойните притъмнели хълмове. Стоеше неподвижно и почти се сливаше със завесите. Ръцете й висяха отпуснати надолу. Напълно неподвижни ръце. Обърна се, тръгна обратно и мина край мен, сякаш не ме забелязваше. Вече зад гърба ми, изхълца.