Робърт Паркър - Може би сън

— Слушай, синко, ще ми говориш така, ако съм те поканил да изкараме някой танц в задните стаички на кръчмите в града, където момчетата цапат стените. Само че аз съм полицай. Искам да се срещна с твоя шеф и най-добре е това да стане час по-скоро.

Хубавецът пламна, но не промълви нито дума. Бързо ни обърна гръб и се отправи към високата врата, която водеше към кабинета на Бонсентир. Само след минута се върна и даде знак да го последваме. Както и преди Бонсентир бе зад бюрото си. Връзката здраво стегната, жилетката закопчана догоре, бялата му престилка без нито едно петънце. Говореше по телефона, но щом прекрачихме прага, остави слушалката.

— Разполагам с много малко време — започна той. — Моля ви, бъдете пределно кратки.

— Разследвам убийство — рече Олс. — Марлоу ми е помощник. Моите дела може би не са толкова важни, колкото вашите, но ми запълват деня, та не ми остава време да обикалям баровете. Кармен Стърнуд вероятно е свидетел на убийството и искам да я разпитам.

— Съжалявам, лейтенант… Олс, нали? Мис Стърнуд е изписана.

— Кой се подписа за попечител?

— Тя самата, мистър Марлоу.

Лицето на Бонсентир изразяваше доволство. Подпираше брадичката си с върховете на пръстите.

— Тя няма вече проблеми.

— А мисис Суейзи? — попитах аз. — Тогава ще говорим с нея.

— Мисис Суейзи също е изписана — отговори Бонсентир. — Имаме много добри резултати и връщаме пациентите към живота им на нормални здрави хора.

— Изобщо не се съмнявам в това — каза Олс.

— И мисис Суейзи ли изписахте на нейна отговорност?

— Разбира се. Тя е възрастен човек и душевното й здраве е напълно възстановено.

— Ще се наложи да пообиколим малко — обади се Олс.

— Без заповед? — попита Бонсентир.

— Хайде пък сега — рече Олс.

Телефонът иззвъня. Бонсентир вдигна слушалката и започна да говори. По едно време замълча и погледна Олс.

— За вас е, лейтенант.

Подаде му слушалката с благодушно изражение. Олс я пое и се заслуша. На лицето му не трепваше нито мускул.

— Добре — рече той след миг. Затвори телефона.

— Доволен ли сте, лейтенант? — попита Бонсентир.

Олс се направи, че не го забелязва.

— Да вървим, Марлоу. Отиваме си.

Вдигнах вежди.

— Просто така?

— Просто така — рече той и се обърна към Бонсентир. — Разполагате с тежка артилерия, но това не значи, че сме приключили.

Мъжът от другата страна на бюрото леко кимна на връхчетата на, пръстите си.

— Рейс — обърна се той към хубавеца, — изпрати господата.

Мускулестият красавец пристъпи и улови Олс за ръката.

— Хайде, по-живо — подкани го той.

Някак небрежно Олс го перна през адамовата ябълка с кос удар. Почти разсеяно го сграбчи за дясната ръка, със свободната си ръка подпря мишницата му и така го халоса, че онзи отхвръкна право в камината.

— Знаем пътя — рече Олс и напусна стаята.

Приятелски се усмихнах на Бонсентир и последвах Олс.

Тагърт Уайлд, областният прокурор, за когото някога бях работил, бе възпълен, с бистри сини очи, които успяваха да изразят едновременно дружелюбност и безразличие. Семейството му отдавна се бе заселило в Лос Анжелис и той от доста време заемаше този пост. Двамата с Олс седяхме в кабинета му и изчаквахме Уайлд да запали тънката си белезникава пура и най-сетне да подпре удобно крака на изтегленото най-долно чекмедже на масивното дъбово писалище. По стените на кабинета висяха портрети на сериозни мъже в костюми, навярно предшественици на Уайлд на този пост, а може би и негови роднини.

— Не твърдя, че Бонсентир е недосегаем — обърна се Уайлд към Олс. — Има си начини да се реши този проблем. Това съвсем не значи, че можеш да нахълтваш по всяко време в клиниката и да го дърпаш за опашката. На теб ли да ти обяснявам.

— Излишно е, разбира се. Но това съвсем не означава, че трябва да ми харесва.

— Не трябва, естествено — рече Уайлд. — По дяволите, Бърни, на мен също никак не ми харесва. Град като този представлява гигантска отворена система и няма ти да ме учиш как да я управлявам.

— И кой е дойната крава? — попитах. Уайлд поклати глава.

— Ти по-добре знаеш — каза той. — И не е никак просто.

— Какво ти е известно за Рандолф Симпсън? Лицето на Уайлд застина.

— Какво те интересува?

— Мисис Суейзи, която, както разбрахме, е изписана, ми каза, че Кармен е при него — подхванах аз. — Вивиан спомена, че го познава. Направих си труда да отида дотам, но не ме пуснаха. Пред когото и да спомена името му, отвръща ми с твоята каменна физиономия.