Робърт Паркър - Хартиената кукла

— И така, какво смяташ да правиш? — попита Сюзън.

— Да започна от другия край.

— Искаш да кажеш да се разровиш в миналото й?

— Да. Къде е родена. Къде е ходила на училище, подробности от този род. Може би ще изникне нещо.

— Полицията не е ли направила това? — попита Сюзън.

— При нашумял случай като този, ако жертвата е непозната, може би щяха да се занимаят с тези неща — казах. — Но тази жертва е известен стълб на обществото. Животът й е като отворена книга. Нямат пари или пък основания да се ровят в живота й от детството насам.

— А ти защо ще го правиш? — попита Сюзън.

— Не знам какво друго да направя. Искаш ли да ядеш?

Сюзън пийна малко от шампанското си и ме погледна над ръба на чашата си.

— Колко привлекателна беше секретарката на Трип? — запита.

— Доста — отговорих разсеяно. Сюзън се усмихна.

— Колко мило — каза тя. — Може би след като изядем биволското филе и сръбнем десертно вино на канапето и гледаме как огънят угасва в камината, ти ще мислиш коя от нас двете да чукаш в спалнята до изгрев слънце.

— Ти си далеч по-привлекателна от нея — уверих я аз.

— О, добре…

Мълчахме, докато слагах месото на скарата и царевичния пудинг във фурната.

— До изгрев слънце? — попитах.

— Хипербола на ревнива страст — засмя се Сюзън.

Седях с Фарел в почти празната стая на отдел „Убийства“. Офисът на Куърк се намираше на другия край на стаята. На стъклената врата беше написано с черни шаблонни букви „Началник“. Куърк не беше там. Имаше само едно ченге в помещението, тежък плешив тип с червено лице и голямо шкембе, който носеше закачен около ухото си телефон и си беше вдигнал краката на бюрото. От устата му висеше цигара с дълга пепел, която се клатеше, като говореше. От време на време пепелта падаше и се посипваше по ризата му. Той не й обръщаше никакво внимание. Пистолетът беше закопчан отпред в пояса и очевидно му пречеше като седеше. Той два или три пъти се опита да се понамести, за да му е по-удобно, най-накрая го извади и го постави на бюрото си. Беше Глок.

— Всички ли сега работите с Глок? — попитах.

— Да — каза Фарел. — Отделът ни се опитва да е в крак с наркотрафикантите.

— И успявате ли?

Фарел се засмя.

— Хлапетата имат пистолети Глок, а проклетите наркотрафиканти ги защищават по въздуха.

Дебелото ченге продължаваше да говори. Беше оживен и размахваше дясната си ръка. Когато цигарата му изгоря, той я изплю, бутна друга в устата си и я запали с една ръка.

— В сведенията за Оливия се казва, че е родена в Алтън, Южна Каролина, през 1948 година — казах аз.

— Да.

— Баща й и майка й са починали, няма никакви роднини.

— Да.

— Бакалавър по хуманитарните науки, Дюк, 1969 година; магистър на хуманитарните науки, Бостънския университет, 1982 година.

Фарел кимна. Докато говорех, той си отвори една дъвка и я пъхна в устата си. Не предложи и на мен.

— Преподавала е английски на първите курсове факултативно в колежа Шоумат и е водила курс по история на изкуството в Бостънския клон за възрастни по реалистично предаване на природата в произведенията на изкуството. Работила е по последните няколко кампании на Стратън, доброволно е изявила желание да участва в дружеството на обединените фондове и редица други благотворителни дейности и прояви.

— Добре — каза Фарел, — можеш да прочетеш рапорта.

— И каква пише в него?

— Ами той е в ръцете ти — посочи Фарел.

— Някой ходил ли е в Алтън?

Фарел ме зяпна.

— Ти чувал ли си нещо за състоянието на икономиката наоколо? — каза той. — Трябва да работя допълнително, за да си изкарам прехраната. Никого няма да изпратят в Алтън, Южна Каролина, за бога!

— Само питам — рекох.

— Проведох няколко телефонни разговора. В тях е удостоверението й за раждане. В девическата академия в Каролина има сведения за следването й. Дюк и Бостънския университет също имат нейни документи и сведения.

— Чудесно — казах.

— Каниш се да отидеш там? — попита Фарел.

— Може би — рекох. — Тук доникъде не мога да стигна.

— Ще се присъединиш ли към групата? Между другото, получихме запитване за теб от офиса на сенатор Стратън.

— Ако ме номинират, няма да участвам — заявих. — Ако ме изберат, няма да служа.

Фарел не ми обърна внимание.

— Получи се в офиса на комисаря и ми го прехвърлиха.

— Защото в него се споменава случая Нелсън?

— Да. В офиса на комисаря не са и чували за теб.

— Те губят от това — казах. — И какво искаха да знаят?