Робърт Паркър - Хартиената кукла

— Лаудън — каза той. — Как я караш?

Трип се обърна към сенатора и кимна.

— Толкова добре, колкото би могло да се очаква, сенаторе, благодаря.

Сенаторът ме погледна, но Трип не ни представи един на друг.

— Аз съм Боб Стратън — каза сенаторът и протегна ръка. Казах името си и стиснах ръката му. Ако наистина ме виждаше изобщо, то беше с периферното си зрение. В общественото си его той вероятно всичко виждаше с периферното си зрение. Беше изцяло съсредоточен върху самия себе си.

— Има ли някакъв напредък в разследването и търсенето на този кучи син?

Трип поклати глава.

— Всъщност не — отговори той. — Спенсър тук работи по случая за мен.

— Вие полицай ли сте? — попита сенаторът.

— Частен — казах.

— Наистина ли? — повдигна вежди той. — Ако имате нужда да ви се отворят някои врати, обадете се в офиса ми.

— Разбира се — усмихнах се.

— Имате ли визитна картичка? — заинтересува се сенаторът. — Искам да предупредя хората си да са нащрек в случай че имате нужда от помощ.

Дадох му една визитка. Той я погледна за момент, кимна сам на себе си и я сложи в джобчето на ризата си. Отново постави ръка на рамото на Трип.

— Ще успееш, Лаудън. Обади ми се по всяко време, когато имаш нужда.

Трип тъжно се усмихна.

— Благодаря, сенаторе.

Сенаторът стисна рамото му и отмина към друга маса, отпивайки от тъмното си уиски със сода по пътя.

— Добър човек — изкоментира Трип. — Добър сенатор, добър човек.

Никога не можех да видя Сюзън, без да почувствам малко, но забележимо вълнение. То беше примесено с чувство на благодарност, че тя е с мен и на гордост, и на арогантност, че е щастлива да бъде с мен. Но в повечето случаи беше ускорено пулсиране по нервните възли, което, ако можеше да се чуе, щеше да прозвучи като „уф“.

Тя беше семпло облечена, както винаги. Носеше джинси, ниски черни боти със сребърна обшивка, светлолилава копринена блуза, на места закопчана върху стегната черна фланелка. Беше си сложила нефритени обици, малки като топлийки, а гъстата й черна коса беше безупречно сресана.

— Приличаш ми на котешки задник тази вечер — казах.

— Всичко, което казваш, е безкрайно лирично — каза Сюзън. Държеше чаша шампанско в ръка и вече бе изпила почти една четвърт от нея за около двайсет минути. — Какво ще ядем?

— Биволско филе, мариновано в червено вино и чесън, зелена салата, царевичен пудинг и червени картофи с дафинов лист.

— Пак ли? — попита Сюзън.

Кучето на чудесата Пърл беше в кухнята с мен, в пълна готовност да се нахвърли на биволското филе. Отрязах му едно парченце от крайчето и му го дадох.

Сюзън дойде и седна на една табуретка от страната на плота на хола. Изпи още един милиграм от шампанското си. Извади бутилката от кофата с лед на плота, облегна се напред и напълни чашата ми.

— Пол се обажда днес — рече тя. — Каза, че се е опитвал да се свърже с теб, но ти си бил излязъл.

— Знам — казах. — Има оставено съобщение на телефонния ми секретар.

— Казва, че сватбата е отменена.

Кимнах.

— Знаеше ли това?

— Той говореше така, като че ли сватбата няма да се състои — отговорих.

— Имал е трудно детство — каза Сюзън.

— Да.

— Разочарован ли си?

Кимнах.

— Знаеш колко добре изглеждам в смокинг — припомних й.

— Независимо от това.

— Хората не трябва да се женят, освен ако не са и двамата сигурни, че го искат — отговорих.

— Разбира се, че не — съгласи се Сюзън.

— Въпреки това щеше да бъде доста забавно — рекох.

— Да.

В камината на хола гореше огън. Миризмата му винаги обогатяваше апартамента, въпреки че далеч по-малко отколкото присъствието на Сюзън. Навън, зад прозореца на хола срещу плота на бара, се беше стъмнило.

Извадих малка стъклена чинийка от хладилника и я сложих на плота.

— Ау-у — възкликна Сюзън. — Червен хайвер.

— Хайвер от сьомга — обявих тържествено. — С препечен хляб и прясна сметана.

— Прясна сметана — усмихна се Сюзън, като поклати глава.

Излязох от кухнята и седнах на другата табуретка до нея. Хапнахме по малко хайвер.

— Работиш по случая на убийството на Бийкън Хил — каза тя.

— Да. Куърк изпрати съпруга при мен.

— Защо?

— Не бил доволен от работата на полицията по случая. Куърк е направил всичко в рамките на възможностите си.

— Куърк доволен ли е от работата на полицията по случая? — попита Сюзън.

— Куърк не говори много.

— Значи не е доволен, така ли?

— Официалното обяснение — рекох, — е, че Оливия Нелсън е станала жертва на случаен акт на насилие, без съмнение от страна на някой ненормален. Няма никакви доказателства или улики, които да сочат към нещо друго.