Робърт Паркър - Хартиената кукла

— Семейството често ли пътува заедно? — попитах.

— Г-н Трип и децата понякога ходят насам-натам, особено когато бяха малки.

— А г-жа Нелсън? — попитах.

— Не мисля, че г-жа Нелсън обичаше да пътува.

Поседях малко, като обмислях информацията. Ан Самърс седеше спокойно, насочила страхотните си колене към мен, в пълна готовност, вежлива, спокойна и очарователна.

— А г-н Трип идва тук рано и си тръгва късно, дори когато няма много работа?

Тя кимна.

— Какво мислите вие за това? — попитах. Замисли се за момент, захапа устната си много нежно и поклати глава.

— Аз работя за г-н Трип. Също смятам, че съм му и приятел. И в двете отношения съм напълно лоялна — каза тя. — Не мога да правя изводи за личния му живот.

— Дори и пред мен — учудих се, — след всичко, което преживяхме заедно?

Ан Самърс бавно поклати глава.

Имаше хубава усмивка. Зъбите й бяха бели и равни, а очите й — живи, дори приканващи. Имаше нещо около нея, което неуловимо навяваше мисълта за копринени чаршафи и дантели, неизказан намек за страст, който се усещаше под безупречното спокойствие на външния й вид. Поседях още малко като го вдъхвах, възхищавах му се, съзерцавах ясната неизразена сигурност, че тази екзотична плът би била моя само да поискам.

И двамата почувствахме момента и го разбрахме.

— Моногамията е положение, което има не само хубави страни — споделих аз.

Тя леко кимна и спокойно се усмихна.

— Моля, не се притеснявайте да попитате, ако има още нещо… — леко потърка ръцете си.

Станах.

— Разбира се — казах. — Благодаря ви за помощта. Бях доволен, че гласът ми не ме издаде.

На вратата отново я погледнах, все още неподвижна, с кръстосани крака, усмихваща се. Слънчевата светлина от източния прозорец зад нея улови червения оттенък на косите й. Ръцете й почиваха спокойно на бедрата. Обещанието за възможност се прокрадна в стаята между нас още веднъж в продължение на един дълъг момент. След това поех дълбоко дъх и излязох, като затворих вратата.

Обядвах с Лаудън Трип в Харвардския клуб. В Бостън има два такива клуба, единият е в центъра на града във висока сграда на улица Федерал, а другият, по-традиционният, е в залива Бек на булевард Комънуелт. Въпреки факта, че офисът на Трип е в центъра на града, на около един блок от улица Федерал, той избра традиционния. Аз също. Бях си облякъл кафяво сако от туид с втъкана леко светлокафява нишка, синя оксфордска риза, светлокафява вратовръзка, черни панталони и тъмнокафяви мокасини от шведска чортова кожа с черен ръб. Тъмносивите ми чорапи бяха с шарките на кости на херинга. Бях си сложил светлокафява носна кърпа в предното джобче на сакото, тъкмо се бях подстригал и обръснал. Ако не беше чупеният ми шест пъти нос, можех да мина за богаташ.

Трип беше облечен в сив банкерски костюм с тесни ревери и три копчета, като панталоните му бяха поне с три инча по-къси от краката му. Носеше тясна вратовръзка на черни и сребърни райета и кафяви обувки без пета със заострени върхове. Човек разбираше, че е богаташ, още щом го видеше.

Трип демократично размаха ръце.

— Много мило от твоя страна да дойдеш — възкликна той, въпреки че аз бях този, който беше помолил да се срещнем на обяд.

Харвардският клуб изглеждаше точно както трябваше да изглежда. Високи тавани и покрити с килими подове, а на стените имаше картини на побелели англосаксонски протестанти в тъмни костюми. Трип поръча коктейл Манхатън. Аз си поръчах сода.

— Не пиеш ли? — попита Трип. Звучеше малко изненадан.

— Правя си експерименти с вътрешна модификация — отвърнах.

— А-ха — каза той.

Погледнахме менюто. Кухнята предлагаше печена треска и стек аламинут. Сервитьорът донесе напитките ни. Трип изпи половината си Манхатън. Аз си сръбнах от содата. Поръчахме.

— Сега — запита Трип, — с какво мога да ти бъда от полза?

— Ако не е твърде болезнено за теб, разкажи ми за семейството си.

— Не е твърде болезнено — облегна се назад Трип. — Какво искаш да знаеш?

— Всичко, което ти желаеш да ми кажеш. Говори ми малко за тях, за жена си, децата, какво са обичали да правят, как са се разбирали, нещо интересно за тях. Просто си търся откъде да започна.

Трип любезно се усмихна.

— Разбира се — каза.

Направи знак на сервитьора да му донесе втори Манхатън. Отказах втората сода. Все още ми беше останало много от първата. Изглеждаше, че содите траят по-дълго от водка и мартини с лед.

— Ние бяхме почти идеалното семейство. Бяхме предани един на друг, обичахме се, грижехме се един за друг.