Робърт Паркър - Хартиената кукла

На малката табелка с име на бюрото пишеше „Полин МакКалъм, доктор по образователните науки“. Офисът й имаше овална форма с голям прозорец в ниша, който гледаше към тенис кортовете. На стените имаше снимки на завършващите класове, облечени в бели рокли.

— Коя година е започнала да учи при нас г-ца Нелсън? — попита д-р МакКалъм.

— Не знам — вдигнах рамене. — Родена е през 1948 година и е завършила колежа през 1969 година.

— Така че трябва да е започнала през 1953 година, ако е преминала пълния курс на обучение, и да е завършила през 1966 година.

Тя стана и отиде до една библиотека вляво от бюрото си и започна да преглежда подвързаните със синя кожа годишници, които я изпълваха. На тенис кортовете имаше група млади жени в бели роклички за тенис. Инструкторката имаше хубав тен и силни крака и дори оттук можех да видя мускулите на ръцете й. Всяка една от младите жени се изреди да прави лек сервис. Повечето от тях отблъскваха топката с желание, но тромаво, като че ли ракетата беше твърде тежка за тях. Топката рядко се връщаше през мрежата.

— Надявам се, че това не е вашия отбор по тенис — рекох.

— Мис Полард е много добра треньорка — повиши тон д-р МакКалъм. — Но това е час по физическо възпитание. Всички наши момичета са задължени да имат физическо три часа седмично.

Тя извади годишника на академията за 1966 година от библиотеката, отвори го и прелисти страниците със снимки на завършили ученици.

— Да — каза тя, — ето я. Оливия Нелсън. Сега като гледам снимката, си я спомням. Хубаво момиче. От много добро семейство.

Мина зад бюрото и ми подаде годишника. Взех го и погледнах снимката.

На нея беше тя, същият тесен нос с драматични ноздри, същата тънка уста, даже тогава оформена с червило. Осемнайсетгодишна, в профил, с коса вързана на дълга опашка, облечена в бяла блуза с висока яка. Нямаше и намек за Виетнам или наркотици или цялата-власт-на-народа в лицето й. Това не беше лицето на някой, който е слушал Джими Хендрикс, нито пък е пушил трева, нито пък е излизал на среща с момчета, които пееха, „Хей, не, няма да отидем ние там“. Бавно наведох глава, като я гледах.

Надписът под снимката показваше, че хобито й са били конете, любимото й място Кентърбъри Фармс, а амбицията й да стане първото момиче, което е победило с кон Дърби.

— Какво представлява Кентърбъри Фармс? — попитах.

— Конюшня за състезателни коне тук, в Алтън. Г-н Нелсън, бащата на Оливия, беше много изтъкната личност в състезателните среди.

— Какво можете да ми кажете за нея?

— Какво искате да знаете? — застана нащрек д-р МакКалъм.

— Тя стана жертва на неразгадано убийство в Бостън — обясних.

— Но вие не сте от полицията?

— Не, работя за съпруга й.

Тя се замисли за момент. Вън момичетата продължаваха неуспешните си опити да се научат да играят тенис, въпреки че г-ца Полард не изглеждаше обезсърчена.

— Не мога да си спомня много за нея — каза д-р МакКалъм. — Тя беше от проспериращо и влиятелно семейство, но, да си кажем истината, повечето от нашите момичета произхождат от такива семейства. Беше добра ученичка, мисля. Дипломата й ще ни каже точно, ще уредя да ви направят копие, но не си спомням нищо особено за нея.

Спря за момент, погледна към тенис кортовете и се усмихна.

— Разбира се, куриозното е, че си спомням най-добре лошите ученици — рече. — Те са тези, с които прекарвам най-много време.

— Вие тогава директорка ли сте била? — попитах.

— През 1966? Не. Бях шеф на катедрата за съвременни езици — отговори тя. — Не си спомням да съм имала в класа си Оливия Нелсън.

— Има ли нещо, за което да можете да се сетите и което да хвърли някаква светлина на убийството й?

Д-р МакКалъм поседя тихо за момент, като гледаше навън, покрай мен. Навън момичетата в бели рокли настървено удряха топките за тенис в мрежата.

— Не — каза бавно тя, — не знам нищо. Но, разберете, не си я спомням ясно. Бих могла да ви свържа с нашата секретарка по учебната част, когато се върне от отпуска.

Приех предложението и взех името и телефонния й номер. Поговорихме още малко, но не открих нищо. Станах, ръкувахме се и си тръгнах. Като минавах по извиващата се пътечка можех да чуя ударите на ракетите за тенис.

— Вие и аз, г-це Полард — промърморих по посока на инструкторката.

Отвън пред академията на Каролина спрях до тротоара, за да пусна един тъмносин Седан да мине покрай мен, пресякох улицата и се запътих по долния хълм покрай свободната библиотека на Алтън към хотела Алтън Армс.