Адел Паркс: Да си намериш майстора

Не обръщам внимание на забележката и продължавам:

— Зная, че това не ме оправдава, просто ти обяснявам. В гимназията вече бях убедена, че сексът и любовта са напълно несъвместими. Безкрайната поредица от любовници сякаш само доказваше тази теория. Всеки следващ мъж бе готов да ме предаде или да ме използва, за да предаде някой друг. Не исках да бъда жертва. Не си позволявах да обичам. Дори не мисля, че бях способна на подобно нещо.

Стомахът ми е натежал, сякаш съм се нагълтала с олово, но поне приковах вниманието на Дарън — както и на цялата банда хлапета. Накъде бие този разговор? Как да му кажа, че да го обичам, ми се струваше най-страшното нещо на света, но същевременно и най-хубавото? Че съм сгрешила в преценката си за много неща? Изведнъж разбирам, че да притежавам фигурата на Барби, би означавало да имам четирийсет и пет сантиметрова талия, еднометрови крака и глава с размерите на плажна топка, че спагетите не са най-апетитният кулинарен деликатес, че Боби Озмънд не е секси.

Че любовта може да направи човека щастлив.

Усещам, че деколтето на тениската ми е мокро. Докосвам лицето си и установявам, че плача. Огромните кръгли сълзи се търкалят по страните ми с такава скорост, че цялата съм подгизнала.

— Съжалявам, че изгубих толкова време, но накрая узнах, че съм способна да обичам. Не съм те натопила. Зная какво ти е причинило предаването. Едва сега осъзнавам какво представлява в действителност и колко си бил прав. Трябва да ми повярваш, Дарън. — Питам се има ли смисъл да му казвам, че съм подала оставка от телевизията. Съмнявам се. Сигурно е чел вестниците и си мисли, че съм уволнена. Лицето ми пламти. Сърцето ми ще се пръсне, сгърчено в агония. Опитвам се да отгатна мислите му. Зная, че се мъчи да разбере, но дали ще успее? Дори да разбере, дали му пука достатъчно? Подпира се на една стъклена витрина, фактът, че изпитва подобна потребност, надали работи в моя полза.

Или може би да? Разтрива очи с юмруци.

— Повярвай ми — умолявам го.

Той поклаща глава. И много тихо — почти недоловимо, прошепва:

— Не мисля, че мога. Съжалявам. — Изглежда искрен. Изглежда съкрушен. И наранен. — Де да можех. — Навежда се, взема раницата си и се приготвя да напусне живота ми.

Цяла седмица се люшках между разкаянието, страха и отчаянието. Виех и плачех насаме. За пред хората се мъчех да запазя спокойствие, за да не изглеждам твърде глезена. Чувствах се разголена и изложена на показ. Разнищена и отречена на микро– и макрониво. Това преживяване изтощи силите ми. Малкото количество остатъчна енергия се изчерпа в опитите ми да се разбера с Дарън.

Прас.

Изведнъж се оказвам във вихъра на непозната емоция, която се плиска между полюсите на гнева и страстта. Тя влива нови сили в тялото ми и изригва във водопади от неопределена ярост, които ми вдъхват живот. Няма нищо общо с пред менструалния звяр, който обладава душата ми в продължение на три дни на всеки четири седмици. Нито със злобно хвърчащите слюнки, когато рейтингът не е висок или някой помощник-продуцент е сгафил. Нито с непоносимото раздразнение, което ме разяжда, когато Иси се метне на врата на някой смотан нещастник. Или с презрителното недоволство, когато Джош зареже поредната мацка. Гневът ми е далеч по-болезнен. Бурята на раздразнението и болката се разразява все по-силно и степента й по скалата на Рихтер се покачва. Приижда през стомаха нагоре към гърдите и сърцето ми и достига главата ми, където избухва в истински тайфун.

— Това ли беше всичко, Дарън? — изкрещявам. — С това ли се изчерпва опитът ти да ме обичаш?

Той се обръща и ме поглежда.

— Да ти кажа честно, нищо не излезе.

Изведнъж не съм способна на нищо друго, освен пак да се отдам на безразсъдството си. Изпълва ме някакво шибано отчаяние. Не зная как да предотвратя това неизбежно и напълно ненужно бедствие.

— Цял живот си бил обичан и обожаван. Предпазван. Защитаван. Поощряван да вярваш в доброто у хората, но ето че най-сетне се натъкваш на първото сериозно препятствие. Мислех, че ще се справиш по-успешно. Защото можеш да се справиш по-успешно. Да не си посмял да си тръгнеш. — Тропвам с десния си крак. — Да не си посмял да изгубиш вяра в мен. — Тропвам с левия. — Ти каза, че ме обичаш. Лесно е да се каже, мамка му. — Стърчи насреща ми като истукан. Гневните слюнки хвърчат право в лицето му. — Добре, признавам, осъзнах го късничко, но наистина повярвах в любовта и смятам, че от милиардите хора на тази земя ти си онзи, с когото ми е отредено да бъда. — Обвинително забивам пръст в гърдите му и ми иде отново да затропам с крака и да размахам ръце. Преливам от гняв, който не знае как да се излее. — Престанах да изпитвам панически ужас от безбройните „ако“-та. Зная, че не си като баща ми. Както и че не трябва да меря всички с неговия аршин. — Косъмчетата на врата ми яростно щръкват. — Съжалявам, че докато стигна до това откритие, причиних болка на толкова много хора. Ужасно съжалявам. А сега те моля да ми повярваш. Не го направих заради прокажения, шибан, смотан, задръстен рейтинг.