Адел Паркс - Да си намериш майстора

— Мърдай. Имаме други клиенти. С пари.

Не помръдвам.

— Мооооля ви. — Май ще се разплача. Сълзите, които сдържам от години, постоянно заплашват да рукнат. Чиновникът въобще не ме поглежда.

— Като нямаш пари, няма да се возиш. Разкарай се.

Това е пословичната капка. В гърдите ми се надигат дълбоки, грозни, неудържими стонове. Не мога да разбера откъде излизат — със сигурност не от устата ми, следователно от носа или може би от ушите ми.

— Непременно трябва да отида там. Той е там. Той е там — ридая, което е абсурдно, както и да го погледне човек. Като начало — служителят от метрото не знае коя съм аз, нито кой е „той“, пък и въобще не му пука. Второ, аз самата не съм сигурна, че ще открия Дарън. Забелязвам сопол на ръката си, а спиралата ми, непочиствана с дни, се е размазала по лицето ми. Причернява ми пред очите от сълзи, сополи, разкаяние, фрустрация, болка и празнота. Свличам се на земята. Не мога повече. Години наред се преструвах, че не ми пука, после взе да ми пука, а сега не само че ми пука, ами налетях право в отчаянието. До гуша ми дойде. Живот без Дарън не ми стига.

— Аз ще й платя — долавям топъл, провлечен американски говор. — Струва ми се малко отчаяна. — Не смея да повярвам, че някой се държи мило с мен. Имайки предвид водопада от оскърбления, който напоследък се изля върху мен, вече почти бях изгубила надежда. Не ми остава друго, освен да предположа, че този тип е пристигнал в Англия съвсем наскоро и още не е чел пресата. Добрият самарянин коленичи до мен сред угарките и смачканите бирени кутии. Не му е лесно, тъй като, изглежда, се радва на добър апетит не само на закуска, но и на обяд и на вечеря.

— Ха, не си ли ти онова момиче от телевизията? — прошепва, подавайки ми билета.

— Не беше така, както го изкараха — защитавам се през сълзи.

— Нищо не е такова, каквото изглежда. — Той с мъка се надига и ми подава ръка. Позволявам му да ми помогне да се изправя на крака.

— Не сте журналист, нали? — питам неспокойно. Поклаща глава и изчезва в тълпата забързани туристи.

Преценявам ситуацията. Вдигам очи и забелязвам охранителна камера. Съществува известна възможност това да е поредният капан. Този тип може да е подставено лице.

Вземам се в ръце. Само Линда знае къде отивам. Тя никога не би станала съучастничка в заговор.

Възможно е обаче да са ме проследили. Дишам на пресекулки. Човекът ми се стори почтен. Колкото и невероятно да изглежда, като че ли просто направи едно добро дело. Не губя повече време в размишления. Пъхвам билета в автомата на бариерата и се втурвам към перона.

При вида на жълто-сивкавата сграда в гърдите ми прииждат чувства — позволявам си да се надявам, че може би, кой знае, той е тук, в Природонаучния музей. Осъзнавам, че отново съм изправена пред проблема с парите. На входа излъгвам, че са ми откраднали чантата. Служителите са твърде възпитани, за да ми се изсмеят в лицето.

— Обадихте ли се в полицията, госпожице? — пита яката лондончанка на входа.

— Не — признавам. — Но ще го направя.

— Кога — след като посетите нашия тиранозавър рекс ли?

— Да.

— Разбира се.

Чашата на търпението ми скоро ще прелее — качество, което напоследък бе подложено на доста провокации, — но съумявам криво-ляво да запазя присъствие на духа и да убедя музейните работници да ми позволят да позвъня на Иси. Тя им продиктува номера на кредитната си карта и те ми издават билет.

Блъсвам въртележката на входа и хуквам право към галериите. Търча нагоре-надолу по трите реда стълби и постоянно се оглеждам наляво-надясно. Не го забелязвам. Препускам из огромните коридори и надничам във всяка експозиция и кафене, които се изпречат пред погледа ми. Виждам безчет насекоми с приковани криле, фосили, препарирани орли и тигри. Мечтата на препаратора. Но не и Дарън. Проверявам в залите с кристалите, с бозайниците и с динозаврите. Виждам всяка фаза от растежа, зрелостта и старостта на всяко животно, растение и минерал, но не и Дарън. Повтарям цялото упражнение два пъти. След час и половина истерично и безплодно издирване отново се озовавам в централното фоайе. Цялото това търчане беше напълно безполезно, само привлякох върху себе си десетки учудени погледи и за съжаление станах център на вниманието.

Разбира се, че беше безполезно.

Настанявам се под скелетите на динозаврите, заобиколена от готически арки и въодушевени туристи, задълбочени в четене на пътеводители на всевъзможни езици. Доста е зловещо. Преобърнах целия музей, но той не е тук. Беше доста налудничаво от моя страна да се надявам, че ще го открия. Защо не разпитах Линда както трябва! Например кога е смятал да идва. И твърдо ли е възнамерявал да го направи. Толкова се зарадвах, че попадам на някаква — макар и най-далечна — следа, че дори не успях да се възползвам от подадената информация. Не мога да позвъня на Линда. Ще й навлека големи неприятности, ако майка й разбере, че е говорила с мен. Чувствам се тъпа и нещастна. Готическите водоливници очевидно са наясно със ситуацията от самото начало, защото май ми се присмиват.