Адел Паркс - Да си намериш майстора

— Видях и снимката ти във вестника.

Фантастично.

— Хм, обаждам се… ситуацията е малко неловка. Разбирате ли, трябва да говоря с Дарън, а не мога да го открия.

— Аха.

— Аз, хм, ами питах се дали не знаете къде е.

— Аха.

— И дали можете да ми кажете. — Стискам палци. В действителност ги стискам вече дни наред, поради което срещам известни затруднения с пиенето на кафе и ми е почти невъзможно да си завържа връзките на маратонките.

— А, това е друго нещо. Не съм сигурен, че мога. Трябва да питам майка. Майко! — провиква се.

Представям си госпожа Смит как се носи по коридорчето сред облак възмущение и апетитна миризма на печено. Примирам от ужас и се изкушавам да затворя телефона. Но ако го направя, никога няма да открия Дарън. Господин Смит притиска микрофона на слушалката с длан, но все пак ясно различавам гневния им шепот: „Как си позволява, нахалница такава, сега ще й дам да се разбере.“ Парализирам се от страх и вече дори да искам, не мога да затворя телефона.

— Да? — кресва тя в отсрещния край на линията.

— Кас Пери се обажда. — Смирено.

— Кой? — Лицемерно.

— Кас Пери, приятелка на Дарън. — Нерешително.

— Как ли пък не! — Яростно.

— Госпожо Смит, представям си колко сте ядосана…

— О, представяш си, така ли, виж ти. — Тя изсумтява. — Съмнявам се.

— Но аз наистина трябва да говоря с Дарън — настоявам.

Мълчание. Буквално чувам как зъбните колелца в мозъка й прищракват с бясна скорост.

— Няма да ти помогна.

Линията прекъсва и аз оставам сама с хладния продължителен сигнал, който ме информира, че никой не желае да разговаря с мен.

Питам се къде е. Може би е на двора, рита топка с Ричард. Въобще не се интересува от телефонните кабели, с които се опитвам да се преборя, за да го достигна. Или може би е знаел, че аз се обаждам, но просто му е било все едно.

Събота се случва изпепеляващо горещ ден. Слънцето струи през прозорците ми. Подчертано жизнерадостно. Замислям се за миг как това е хубавото време, което се надявах, че ще ме изненада, когато се събудя на сватбения си ден — сега слънцето ми се подиграва. Спускам щорите. Оглеждам жилището си и търся с какво да убия времето през следващите петдесетина години. През последните няколко дни разчистих и сложих ред във всички аспекти на живота си. Кутиите със зърнени храни са строени по височина, бикините ми са класирани по цветове и дата на закупуването, козметиката ми е разпределена по серии — за лице, за ръце и за тяло, във всяка от които продуктите са подредени по марки; компактдисковете ми са систематизирани по азбучен ред. Накъдето и да се обърна, цари идеален ред и чистота. По ирония на съдбата отлично зная къде се намира списъкът на хората, на които съм изпратила коледни картички през 1995-а, но нямам и представа къде да открия годеника си.

Освен споменатото разчистване ми остана време да сложа малко ред и в мислите си. Съставих списък на нещата, които са се объркали. По-конкретно — и далеч по-унизително — на собствените си грешки. Подходих по въпроса методично, като обобщих престъпленията си в няколко категории: „Дарън“, „мама“, „приятели“, „работа“, „любовници“ и всеобхватното „общи“. Едни и същи теми се повтарят във всички категории. Винаги себично съм се старала да осигуря собствения си душевен комфорт, най-безогледно прегазвайки чувствата на другите. По-лошото е, че оправдавах поведението си със злопаметното нежелание да простя на родителите си задето бяха имали смелостта да вземат свои решения и да живеят живота си по своему. Спомням си въпроса, който Фай ми зададе в някаква изпаднала кръчма, когато езиците ни се бяха развързали от алкохола. „Не можеше ли просто… де да знам, да се носиш безцелно в живота като всички останали?“ Да, в ретроспекция съм склонна да се съглася, че съм можела. И сигурно е трябвало. В крайна сметка бяха ми предоставени достатъчно възможности. Как не съм разбрала, че майка ми ме учи да обичам, а не да бъда резервирана? Самата тя ме е обичала толкова много, че години наред ме е поставяла на първо място в живота си. Не мога да проумея защо отношението й е пораждало у мен толкова горчивина и гняв и съм го възприемала като натиск. Имах невероятни приятели и как им се отплатих? Като постоянно давах акъл на единия и използвах и подложих на безкрайно унижение другия. Приятелството ми с Иси вече едва се крепи. Зная, че единствената ми надежда да я задържа като приятелка е да се науча да бъда честна и открита. Приятелството с Джош е провалено окончателно. Не виждам как отношенията ни биха могли да се възстановят след цялата тази история. Гордостта му беше наранена жестоко. Аз пък прекалено много се срамувам. В службата се възползвах от властта си детински, необмислено. Така се бях опила от амбициите си за все по-високи рейтинги и рекламни бюджети, че съм била сляпа за катастрофалните последици от предаването. Сега се насилвам да разнищя всичко от начало докрай, като се започне от жената, която плачеше на рецепцията навръх Бъдни вечер, и се стигне до бубарската ферма, която фалирала, тъй като износът й значително спаднал. Питам се колко ли човешки съдби съм променила със „Секс със екс“. Честно ли е било да набърквам себе си и целокупната общественост в житейските и любовните дела на хората? Щяха ли тези хора безцелно да се понесат към олтара, ако не се бях намесила? И ако да, щеше ли непременно животът им да бъде разбит, както винаги съм твърдяла? Може би не е честно да се оказва такъв емоционален натиск върху хората непосредствено преди сватбата им. Може би в подобен момент не са в състояние да реагират непредубедено. Едва сега си давам сметка, че „Секс със екс“ не е нищо повече от сложно замислен трик, имащ за цел да докаже, че поведението на баща ми не е изключение, а правило.