Адел Паркс - Да си намериш майстора

— Трябваше да му кажа за годежа! — укорявам се.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Уместен въпрос. Трябва да говоря с него, но вече го търсих навсякъде. На работа, у дома, по кръчмите. Дори обикалях по улиците, но напразно. Лондон е голям град, Англия е голяма страна…

— Хм, в интерес на истината от географска гледна точка е доста малка…

— Гигантска е, когато търсиш някого, който не желае да бъде открит.

— Пък и спокойно може да не е в Англия, а някъде в чужбина. Може да е къде ли не.

Питам се дали длъжността „утешител на Йов“ понастоящем не е свободна в някое друго времево измерение, тъй като Иси притежава всички необходими качества.

Въздъхвам. Права е. Изведнъж се чувствам съвсем нищожна, а светът ми изглежда огромен.

— Иси, звъни ми още някой. Имаш ли нещо против да привършваме? — И двете знаем, че се надявам да е Дарън. Както и че няма да е той.

— Добре. Ще ти звънна довечера — казва Иси.

— Ало? — обажда се тъничък гласец в отсрещния край на линията. Докато се мъча да го разпозная, полагам старания да не се удавя в собственото си разочарование, че е женски.

— Линда?

— Аз съм. Здравей, Кас. — Гласът й звучи притеснено и по детски. Сякаш е малко момиченце, а не седемнайсетгодишна девойка.

— Линда, толкова се радвам да те чуя.

— О. Наистина ли? Не зная дали е редно да разговаряме.

— Да, да, редно е — отвръщам настойчиво. — Линда, зная, че във вашите очи всичко изглежда отвратително. Допуснах страхотни грешки, но искам да знаеш, че не съм накиснала Дарън да участва в онова предаване. — Говоря бързо, тъй като ми е известно, че разполагам с ограничено време, за да я убедя. Имам чувството, че всеки момент ще тръшне слушалката.

— Зная — отвръща пискливото гласче.

— Така ли? — Толкова ми олеква, че нямам идея какво друго да кажа. Изпитвам неимоверно облекчение от откритието, че поне един човек ми вярва.

— Казах на майка, че обичаш нашия Дарън. Но майка каза, че така си мисля само защото съм на седемнайсет. Никой друг не вярва, че го обичаш.

— Но ти си права, Линда. Права си. Аз наистина обичам Дарън — повтарям истерично. Фактът, че Линда ми вярва, има огромно значение за мен.

— Майка каза да не ти се обаждам.

— Разбирам.

— Просто Дарън снощи се обади и спомена, че днес може да иде до Природонаучния музей, и аз си помислих, че ти може…

— Линда, Линда, иде ми да те разцелувам — провиквам се в телефонната слушалка. Естествено, любимото му място. Ето къде ходи, за да размишлява на спокойствие. Съзнанието ми мигом е обсебено от образа на едновремешната му детска стая. Където са си дали среща пещерата на Аладин, Островът на съкровищата и пещерата на Батман. С безбройните книги, картонените макети, екосистемата Мекано и Млечния път, изрисуван на тавана. — Благодаря ти, Линда. Ужасно ти благодаря. Постъпи правилно, повярвай ми. Обичам те, Линда! Затръшвам слушалката, грабвам ключовете си и изхвърчам навън.

Хуквам към метрото, стъпките ми отекват по тротоара, кръвта пулсира в слепоочията ми, сърцето ми бие до пръсване. Тичам чак до станцията на „Тауър Хил“. Подминавам доволните тълпи, които пият бира на улицата — хората ме подкачат и ми се присмиват, задето съм плувнала в пот и не нося спортен сутиен. Продължавам да тичам. Във фитнесзалата обикновено изминавам по петнайсет километра всеки ден, но не съм ходила на тренировка от „предаването“. Не че се страхувам от неизбежното сочене с пръст (в нашия салон скандалните личности са по на почит от знаменитостите — момичето на рецепцията едва не получава оргазъм всеки път когато види Джефри Арчър на бягащата пътечка) — просто нямам мотивация. Цялото ми време беше посветено на това — да открия Дарън. Вследствие на което сега страшно се задъхвам. От друга страна, затрудненото дишане се дължи не само на бързо влошаващата се физическа форма на тялото ми. А и на вълнението. Надеждата. Бъдещите възможности. Все амбициозни цели. Но съм длъжна да опитам.

Едва на метростанцията си давам сметка, че в бързината съм забравила да си взема чантата. Кога ли съм станала такава блейка?

— Добър ден, може ли да ви помоля за един билет, ако обичате? — усмихвам се мило — всъщност пускам в ход най-ослепителната си усмивка.

— Докъде?

— До Саут Кенсингтън.

— Един и осемдесет.

— Нямам пари. — Усмивката е замръзнала на лицето ми.

Продавачът изсумтява презрително.

— Да не сме благотворително дружество?

— Моооля ви се. Случаят е много спешен. Незабавно трябва да отида в Саут Кен. — Изоставям специалния очарователен тон, вдъхващ авторитет, и го удрям на молба. Служителят остава глух за тревогите ми.