Адел Паркс - Да си намериш майстора

Той е пред групата.

Спуска се с огромния ескалатор, който минава през Слънчевата система.

Нямам време да съблюдавам английските традиции. Със зъби и нокти си проправям път през тълпата ученици. Те шумно дават израз на недоволството си:

— Ама то има опашка, госпожо.

Мъчат се да ме изблъскат назад с лакти, но са безсилни пред моята любов и силата, която ми вдъхва паниката.

— Извинете. Движите се в грешната посока.

Не. Най-сетне се движа във вярната посока. Приковавам очи в тила на Дарън и не го изпускам от поглед нито за миг. Той не ме забелязва, засега решавам да не го викам. Децата помежду ни могат да се окажат доста сериозно препятствие, ако му хрумне да избяга. Ескалаторът се издига нагоре сред огромни листове кована мед, изобразяващи ядрото на Земята, на фона на етническа музика — свидетелство за лошия вкус на уредника. Подминаваме съзвездията Голяма мечка, Дракон и Змиеносец с агонизираща бавност. Иде ми да тропам с крака и макар да се проврях между неколцина посетители, стряскайки ги с напрегнатото си изражение, намекващо, че имам проблем, който не търпи отлагане, се заклещих зад дама с двойна детска количка. Насмалко да се покатеря върху нея, но явно съм дотук.

Като слизам от ескалатора, завивам вдясно след Дарън, който крачи сред изригващи вулкани и земетресения.

— Дарън — провиквам се. — Дарън!

Но гласът ми — инак доста силен — не успява да се извиси над природните бедствия и глъчката в групата на четвъртокласниците.

— Дарън!

Той се обръща.

В първия миг не ме разпознава заради новата ми прическа и несретния ми грънджфасон.

— Кас? — И докато обръщението измине пътя от мозъка до гласните му струни, на лицето му за части от секундата се изписват изненада, недоумение и радост, но накрая чертите му застиват в изражение на раздразнение.

— Това е някакво съвпадение. — Дарън оставя раницата си на пода и кръстосва ръце на гърдите си. Прищраква ми, че ми изпраща сигнала „стой настрана“. Стомахът ми изобщо не се интересува от тези послания и при вида на потрепващите мускули на ръцете му прави салто.

— Всъщност не е. От известно време те издирвам. — Не споменавам обаждането на Линда. Не искам да й създавам неприятности. — Обикалям тук от часове — пелтеча. Той сякаш се изненадва. С огромно усилие на волята продължавам: — През последната една седмица обърнах целия град да те търся. — Почесвам се по носа и млъквам. Обхождам с поглед залата, търсейки подходящо място за разговор. И той се оглежда. Питам се какво ли търси.

— А къде са камерите?

Ааа, ясно.

— Няма камери… хм, поне доколкото ми е известно — добавям смутено. Той издава неопределен звук, изразяващ нещо средно между презрение и недоверие, с което ме принуждава да заявя: — Нямах нищо общо с онова предаване.

— Сериозно? — Една-единствена дума, но надали и половинчасов монолог би предал по-красноречиво цялото му отвращение и сарказъм.

— Зная, че изглежда кофти…

— Кофти! — кресва той, привличайки любопитните погледи на буйните дечица. — Аз лично не бих го нарекъл кофти. По-скоро гнусно, подло и унизително. Изкара ме пълен идиот, Кас, направо… — крещи; не намира подходящи думи. — Причини ми болка, по дяволите! Не мога да повярвам, че ти — че дори ти! — си в състояние да паднеш толкова ниско. Да спиш с мен за развлечение на драгите зрители! Да приемеш предложението ми за увеселение на телевизионната аудитория. Що за животно си? Не мога да повярвам! — От устата му ядно хвърчат пръски слюнка, а лицето му се е разкривило от болка.

Великолепен е.

— Ами не вярвай, защото не е вярно. Не знаех, че ни снимат. — Посягам да хвана ръката му. Той се дръпва рязко, сякаш съм заразно болна.

— Била си сгодена за Джош! — беснее.

— Да — отвръщам простичко и отново отпускам ръце.

— Била си сгодена, но и през ум не ти е минало да го споменеш, така ли?

Продължава да ми крещи и около нас вече се събират зяпачи. Надали забелязва. Учителката се мъчи — напразно — да изтика децата по-нататък. Има право — може да се окажат свидетели на нецензурни сцени с вулгарен език и насилие.

— Хм, да, мина ми. Но…

— И прие моето предложение?

— Да. Но не съм те излъгала. Щях да ти кажа… — Прозвучава фалшиво, дори на мен самата.

— Кога? Преди или след сватбата с Джош?

Наистина е побеснял. Цялото му същество излъчва болка и напрежение. Лицето му сякаш се е разпаднало на трилиони тревожни късчета и съзерцавайки го, виждам само отделни елементи — изкривена уста, ядно набърчена ноздра, буреносно смръщена вежда. Отчаян поглед.