Едит Парджетър - Вълче биле

Странниците на градските порти го поздравиха бодро и с уважение, тъй като добре го познаваха. Монахът пое нагоре и надясно по „Уайл“, свърна още веднъж надясно и се озова посред открития двор под стрехите на къщата на Белкот. Похлопа на залостената врата. Последва доста продължителна тишина. Кадфел не очакваше друго и се въздържа да почука отново. Настойчивостта щеше да предизвика тревога.

Вратата се открехна предпазливо и пред Кадфел застана едно единайсетгодишно момиченце със сериозно лице. То стоеше с изпънати рамене и идеално изпълняваше ролята си на пазител на цялото разтревожено семейство, което напрягаше слух зад гърба му. Изглеждаше умно, добре гледано и уязвимо. Щом видя черното бенедиктинско расо, си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Праща ме господарката Бонел — каза Кадфел. — Искам да поговоря с баща ти, чедо, ако ме приеме. Сам съм, не се страхувай!

Тя отвори вратата с достойнството на стопанка и го пусна да влезе. Осемгодишният Томас и четиригодишната Дайота, естествено, най-безстрашните същества в този дом, изникнаха иззад роклята й и го зяпнаха с широко отворени очи. После от полуосветената вътрешност на къщата се появи и самият Мартин Белкот и притегли по-малките деца от двете си страни, положил закрилнически ръце на раменете им.

Беше широкоплещест едрорък мъж с широко и пълно открито лице. В очите му се четеше дълбоко недоверие. Кадфел отбеляза това със задоволство: прекалената доверчивост в един несъвършен свят е глупост.

— Влезте, отче — каза Мартин. — А ти, Алис, затвори и залости вратата.

— Простете ми за припряността — каза Кадфел, когато вратата се затвори зад него, — ала времето ми е малко. Днес тук са търсили един момък, но както разбрах, не са го намерили.

— Истина е — отвърна Мартин. — Не се е прибирал.

— Не искам да знам къде е. Не ми казвайте нищо. Но вас искам да попитам, вие го познавате, възможно ли е да е извършил онова, в което го обвиняват?

Със свещ в ръка от вътрешната стая излезе съпругата на Белкот. Познаваше се, че е дъщеря на Рихилдис, ала бе по-нежна, по-закръглена и с по-светъл цвят на кожата, макар че имаше прямия поглед на майка си.

— Съвършено невъзможно! — възкликна тя с искрено негодувание. — Ако на света изобщо някога е имало човешко същество, което никога не е прикривало чувствата и постъпките си, това е моят брат. Още преди да бе проходил, само нещо да не му беше наред, на миля околовръст всички разбираха. Но никога не е таил в себе си злоба. Моето момче е съвсем същото.

Да, разбира се, това бе въпросният Едуай, когото Кадфел все още не бе видял и който толкова приличал на неуловимия Едуин. И двамата ги нямаше.

— Вие сигурно сте Сибил — каза Кадфел. — Допреди малко бях при майка ви. Аз съм… може би тя е споменавала за някой си Кадфел, когото е познавала като девойка?

За негово задоволство пламъкът на свещта се отрази в очите й, които внезапно се уголемиха и светнаха от учудване и нескрито любопитство.

— Вие ли сте Кадфел? Да, много пъти е говорила за вас и се чудеше…

Погледна черното расо и качулката и усмивката й се стопи в съчувствено изражение. Разбира се, и тя като всяка друга жена на нейно място реши, че той трябва да е бил съкрушен, когато се е прибрал и е научил, че някогашната му любов се е омъжила, и затова е дал безотрадния обет. Нямаше смисъл да й обяснява, че призванието уцелва човека свише като стрела, изпратена от Господ, и че не се влиза в манастир само заради една нещастна любов.

— О, за нея сигурно е голяма утеха — простосърдечно възкликна Сибил, — че се появявате точно в този миг. Тя ви има доверие!

— Надявам се да е така — отвърна сериозно Кадфел. — И ненапразно, убеден съм. Дойдох само да ви кажа, че съм готов по всяко време да помогна, както тя вече знае. Лекарството, с което е извършено убийството, е направено от мен и това ме замесва в този случай. Искам да помогна на всеки, заподозрян несправедливо. Ще направя, каквото е по силите ми, за да се открие виновникът. Ако искате нещо да ми кажете или да ме попитате, обикновено можете да ме намерите между службите в сушилнята ми в билковата градина. И тази вечер ще бъда там, докато стане време за късната полунощна литургия. Вашият калфа Майриг познава манастира, въпреки че не е идвал в моята колиба. Той тук ли е?

— Да, тук е — отвърна Мартин. — Спи в плевнята в отсрещния край на обора. Разказа ни какво се е случило в манастира. Ала ви давам дума, че нито той, нито ние сме виждали момчето, откакто е избягало от къщата на майка си. Само знаем, че не е убило и не може да убие никого.