Едит Парджетър - Вълче биле

Мълчанието на Кадфел я жегна. Той си мислеше, че поне още един човек е имал причини да бъде страшно разгневен на Бонел, знаел е как да се сдобие с отровата и от всички заподозрени е имал най-голяма възможност да я използва незабелязано. Ала съзнанието на Рихилдис бе заето от печалната картина, която току-що бе нарисувала, и тя взе умисленото мълчание на Кадфел за упрек към покойния й съпруг. Там, където не бе останала любов, тя храбро търсеше поне справедливост.

— Грешиш, ако смяташ, че вината е само в едната страна. Жерваз бе убеден, че е в правото си, а законът го подкрепи. Не съм чувала да е измамил някого, но държеше да си получи онова, което смяташе, че му се полага. А Елфрик сам си утежнява положението. Жерваз никога не го тормозеше, защото момъкът си беше работлив по природа, но когато загуби свободата си, се заинати, нарочно превръщаше работата си в робски труд и при всяка възможност изтъкваше положението си на крепостен. Това не е раболепие, а дързост, той все едно дрънчеше с оковите си. По този начин наистина оскърбяваше господаря си и мисля, че двамата започнаха да се ненавиждат. Освен това и Олдит… Не й е казал думичка, но аз зная. Гледа след нея, сякаш са му изтръгнали сърцето. Но какво може да предложи той на свободно момиче като нея? Дори и Майриг е къде-къде по-добра партия, а и той се зазяпва по нея. Казвам ти, Кадфел, толкова неприятности и тревоги имах с това домакинство. И сега какво ме сполетя! Помогни ми! Кой друг, ако не ти? Помогни на сина ми! Вярвам, че можеш, стига да пожелаеш.

— Мога да ти обещая — отвърна Кадфел, след като известно време мисли съсредоточено, — че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да открия убиеца на съпруга ти. Длъжен съм да го направя все едно кой е. Това ще те удовлетвори ли?

— Да! — отвърна тя. — Аз зная, че Едуин е невинен. Ти все още не си сигурен в това, но сам ще се увериш!

— Добро момиче! — възкликна сърдечно Кадфел. — Ето такава те помня открай време. И дори сега, преди да съм научил онова, което ти вече знаеш, мога да ти обещая още нещо. Ще помогна на сина ти, доколкото мога, независимо дали е виновен, или не, но без да крия истината. Това стига ли?

Тя само кимна. Внезапно на лицето й се изписа мъка — не само от преживяванията през този ужасен ден, а и от много други преди него.

— Имам чувството — каза нежно Кадфел, — че търде много си се откъснала от собствените си корени, като си се омъжила за собственик на имение.

— Така е! — промълви тя, сълзите най-накрая бликнаха и тя се разрида съкрушена на рамото му.

Брат Денис, хоспиталиерът, който научаваше всички новини от пътниците, отсядащи в крилото за гости, донесе на път за вечерня, че историята за смъртта на Бонел и за издирването на доведения му син е плъзнала из цял Шрусбъри и че сержантът на наместника е ударил на камък в дърводелската работилница на Мартин Белкот. Обърнали наопаки къщата и двора на майстора, но от момчето нямало следа. Сержантът пратил глашатай из улиците на града, за да огласи името на младия престъпник. Но този път по всяка вероятност глашатаят напразно си дерял гърлото. Един хлапак, ненавършил петнайсет години, познат на повечето хора в града… е, буйничък наистина, но… не, никой нямало да жертва съня си, за да хукне да го гони.

И Кадфел като наместника смяташе, че най-важното сега бе да се намери момчето. Майките са пристрастни, особено към единствените си синове, заченати късно, когато всяка надежда за мъжка рожба вече е изтляла. Преди да пристъпи към действие, Кадфел държеше да си поговори с момъка, да види, да чуе и да отсъди за себе си.

Рихилдис, поуспокоена, след като се наплака, му обясни как да намери работилницата и къщата на зет й. За щастие мястото се падаше в отсамния край на града. Първо покрай воденичния яз, след това по моста и през градските порти, които щяха да останат отворени до след вечерня, и две-три минути път нагоре по стръмната улица „Уайл“ — половин час отиване и връщане след вечеря. Щеше да се измъкне незабелязано, защото приор Робърт по това време обикновено се радваше на уединението си като новоназначен, макар и още невстъпил в длъжност игумен, оставяйки грижата за светските дела в светата обител на брат Ричард, който по принцип избягваше всякакво излишно усилие.

За вечеря имаше солена риба и боб, Кадфел не ги удостои с особено внимание и се измъкна от трапезарията, бързо прекоси големия двор и излезе през портата. Беше студено, но все още не мразовито. Нямаше сняг. За всеки случай бе увил с вълнени навои обутите си в сандали крака и бе спуснал ниско качулката си.